неделя, 30 август 2009 г.

Много индианци

Наскоро мои добри приятели, така поне ги чувствам, но вероятно е по-точно казано съмишленици или съблогъри, от линията на фронта, където съм и аз, бяха започнали дискусия, кога, къде и защо сме сбъркали. Защо сме само толкова, как не станахме повече, колко точно сме, колко от онази, отсрещната страна, са наши? И как някак, тези “нашите” оттатък, не го разбирали или, направо казано, не им достигал мозък, за да проумеят, че добрите сме все ние, отсам....
Че е август, август е, че е затишие - затишие е, но няма да крия, че в нашия лагер останахме много, много индианци и никакъв, или почти никакъв вожд. Това е новото тук и е ново от последните избори.
Ново е и това, че някак ни се случи, целокупният български народ, на раз и недвусмислено, да ни лиши от двете важни неща – първо от управлението, после и от опозицията. И вече не сме нито едното, нито другото.
Сега не знам къде точно сме - че сме на фронта, на фронта сме, че куршуми свистят – така е, че жертви има – има и не са малко. Но някак, далече от нас се развива действието, а и оръжия нямаме и затова вероятно седим, гледаме, мислим и пушим.
И за какво ще се бием вече и за кого – не ми е ясно, признавам. А вождове няма, няма и отговор.

Няма коментари: