петък, 20 април 2012 г.

Eпилог на един бивш ентусиаст


Сега , когато епитетът предател предстои успешно  да бъде окачен на ревера ми, а и вече ме напсуваха, би ми се искало,  за последно по темата, да кажа няколкото думи по-надолу. Обмислям го от седмици, сигурен съм че не прибързвам и че е редно да го кажа.
 
 А аз имам по-различна причина за финала на писанието си, тук, някак по-лична е. Съжалявам, но за мен светът и неговото възприятие изглежда важен единствено от  моя гледна точка. Дори и да греша, по-поносимо би било да  е поне  моя грешка. Затова и съм десен, предполагам.

Моето разочаровение няма основание в  липсата на някакви проценти, защото и онези минимални ми стигаха за толкова дълго време, без да ме разколебаят. Коренът му  е в това, че съм свидетел, пряк, на успешното удушаване на политическа амбиция, свидетел на разстрел със заглушител, в тила, на собствен кандидат за кмет, в откровения диктат,  в грубото напътствие какво е редно да гласувам и как трябва да постъпя със своята си съвест. В наставленията кого не трябва да избирам...  Да ме прощава Господ,  дано да ме прости и Командира (не че ми толкова важно), но цял живот съм мислел със своята глава, плащал съм за своите неуспехи и съм се радвал на успехите си,  та възнамерявам така и да продължа.  Защото ми се струва нередно да се наставляват хора, които са поели на плещите си обществената работа напълно доброволно, правещи го съвестно и напълно безвъзмездно... Това в продължение на цели осем години...  Защото предпочитам да запазя самоуважението си в своите очи пред уважението на доскорошните съпартийци.
 А и някак редно беше тези, които са овъзмездени с високи постове и от моето усилие за партийната кауза, да имат онзи грам респект към мен, към лелките и чичовците редом, дето са избягали от работа, за да присъстват на събрание или на масичка с подписи... И вместо да упрекнат за наличието на мнение, просто да попитат: „ти как мислиш?” 

И накрая... аз не знам какво предавам  всъщност, но съм сигурен че не предавам себе си.  

Прекратявам членството си в партия ДСБ с дълбоко съжаление за приятелите там, но така е редно да постъпя. Желая им успех!

понеделник, 26 март 2012 г.

Партийни инвестиции в религиозност у трудещите се

   "Не сме голяма партия и не можем да инвестираме в хора, които не ни връщат с политически постижения – със завоювани позиции, спечелени избори...“ 
     Цитатът е от известен тотем.
   
  А звучи вярно, логично и подредено. Звучи съвсем политически издържано и на това е ръкопляскано. Религията е навсякъде след Него... Акцента е върху  общността и върху Него,  на  редовия индивид майната му...
  Вероятно е дребнаво това което искам да кажа и  никак не е така високо обществено, и умно.  Но при положение, че освен от личен опит, мога да го кажа и като свидетел на  видяното у много други мои съмишленици, за цели осем години! Все пак,  аз,  те... ,  много „инвестирахме”. Лексиката не ми допада, но е в тон с горния цитат...  Поглеждайки себе си..., осем години от собствения ми живот в служба на проекта на автора на думите,  осем години пренебрегване на собствения  бизнес, осем години угризения за  собствените ми деца, на  които трудно им побираха главичките защо  вечер или лепя плакати, или се срещам с разни хора, а не съм с тях... Осем години с около осем политически загуби... И си мисля... а защо така инвестирахме? Сега знам, че тогава просто не съм знаел. Че сме малка партия и някои неща просто не си заслужават... 
  
   Е, по-добре късно, отколкото никога. Та вече ми е е по-лесно решението.  Да ме прощават голямите човеци в една малка партия  и с най-дълбока вежливост  към малките лидери, но вече без мен!

неделя, 11 март 2012 г.

In memoriam

    За една софийска организация, където читавото беше повече от плявата, където идеализмът беше добродетел, а затова и преобладаваше вероятно... Отскоро краката на тази организация са на половин метър над  земята. Няма гарвани, няма вълци, нито помен от тръни в полето... останал е само ритналият бурето, който не вярва,  че там на въжето виси само труп и продължава да го блъска...