вторник, 25 август 2009 г.

Адреналин

Неделята беше слънчева, тиха и затова - предизвикателна. Аз и моите две дъщери бяхме насрочили за този ден събитие, на чието сбъдване, оказа се, не вярвахме особено. Аз смятах, че те вероятно ще се откажат, а двете ми малки момичета, както разбрах по-късно – че аз ще се отметна. Признавам, че някак разчитах да се случи първото - просто се страхувах за тях. В 12 на обяд имахме среща с човека, който трябваше да ни помогне да летим. Мястото беше пред една пицария, която до тогава нищо не означаваше за мен, в центъра на квартал Драгалевци – пицария “Чичовци”. Закъсняхме, типично по женски (съобразявам се с три жени вкъщи) и около дванадесет и пет ми звъннаха,намериха ме в колата на околовръстното, и казаха, че трябва да се качим до хижа Алеко. Така и направихме, а там, изключително любезният инструктор ни придружи до мястото, годно за излитане, на около два километра от паркираните коли. Впечатли ме загрижеността му за природата, неприязънността му към прекалено многото туристи и любовтта към летенето. Споменах, че да летя ми е детска мечта, на което човека се усмихна и каза: "на много хора е детска мечта и на мен беше, но аз сега това работя".
Пръв, бяхме се разбрали, да съм аз, като признавам, исках да докажа, както на себе си, така и на децата, че да летиш не е толкова очарователно, а после планирах да ги разубедя в желанието им за летене, изтъквайки, че все пак сме хора, а не птици. Не се получи и не съжалявам. Почти веднага, след като пристигнахме на определеното място, чух думите “готови сме, заповядайте!” Признавам си чистосърдечно, че когато отидох на показаното място, при вида на София в краката си, застанал пред стръмния обрив на планината и набиващите ми се в очите оцвени в червено маратонки от плъзналите боровинки, чувах ударите на сърцето си. И усещах страх. Момичето, което помагаше, слагайки ми екипировката, през усмивка каза “ усещам пулса Ви, успокойте се”. После всичко стана много бързо и полетях. Дълго се опитвах да напиша, какво точно е усещането, да се рееш, но не намерих думи, съжалявам. През ума ми минава само, че така, вероятно, е трудно да обясниш на слепия, какво е да виждаш.

Мястото от което излетяхме:

И после:

А ето и това, буквално в краката ми. Все пак, отбелязвам, че за да направя ясна снимка при непрекъснатите турболенции и непрестанни лъкатушения, беше наистина трудно.



Ето и малката дъщеря по време на полет:



Тук голямата излита:


Успя да достигне три хиляди метра височина, за което й завидях.



А това са кадри от птичи поглед:

video
video

Вечерта, когато се прибрахме живи и здрави, казах на уморените, с изгорели от слънцето лица дъщери, че имат най-щурия татко, но те само ме разцелуваха :)))

video

1 коментар:

inamay каза...

Поздравления... за смелостта да си начело в опит, от който да поискат да те следват!