четвъртък, 4 ноември 2010 г.

.... ме боли :)


Никога, или по-точно – много отдавна ми се е случвало да работя за някого – на една строителна площадка, после  на сергия с канцеларски материали на Руски паметник. Спомням си ледените зимни сутрини, когато нощта още не беше завършила, като млад строителен работник, когато слагах онзи характерен син комбинизон в мръсния фургон, който всъщност обожавах, заради запаленото кюмбе от пазача, завит с родопско одеало в ъгъла. Запомнил съм невероятния студ и течащия си  нос – както на строежите, така и на сергията.  както и това, че най –накрая, в една невероятно снежна сутрин в началото на 1996,  вече на сергията, за първи и последен път  се престраших да помоля една симпатична жена да  наглежда стоката, за да отида до тоалетна. Защото стоката си беше моя отговорност, а останалото, дори минутите за тоалетна не бях го договорил...
  Тогава бях студент в трети курс, объркан от стоварилите ми се отговорности с емоционалното си решение да се предам на собствените чувства, да се оженя и да стана баща. После ме изгониха, за нисък оборот, дали по моя вина или по вина на невероятния студ по онова време, но и през ум не ми е минавало да упрекна работодателя си за нещо. Защото винаги съм бил наясно , че заплатата ми, а и условията, каквито и да са, и на каквито съм се съгласил, са в резултат на тяхното усилие. На шефовете.
По-късно започнах собствен бизнес – сергийка, после втора, трета..., четиринайста. Измъкнах се от най-ужасната мизерия, която сполетява всяка грешка, подобна на моята. Наемах хора, много хора – за сергиите, за счетоводство, за охрана, дори си имах и “борец” на собствено разположение.
А първите си данъци платих през далечната 1999 г. И въпреки тях, през следващите години успявах да се справя, направих първата книжарница, след нея втора, трета ... пета. Бизнесът вървеше и съм се старал  да бъда такъв работодател, че онези, които съм наел да имат повод за добро и искрено отношение към мен. Струва ми се, че съм го постигнал.

Днес продадох бизнеса си.
Защото въпреки думите на Дянков, че кризата е свършила, нещата хич не вървят  и в никакъв случай не са толкова бодряшки, каквито ги описва всяка вечер, например Националната ни телевизия. Днес данъците не са високи, съгласявам се, но при всички останали, известни обстоятелства,  убиват, а аз не мога да се справям.
Това, което направих не беше хич приятно, но упражних своето право на избор, или по-точно казано, нямах избор... Тъжното е, че уволних наред, та чак и себе си. Още по-тъжно е, че ако децата ми поискат съвет за себе си, единственото в което съм сигурен и което бих им казал, е че оттук нататък е моя отговорност, да намерят щастието си, а то не е тук.
А Тотю да събира осигуровки -  това вече, поне в личен план, не ме вълнува. Аз съм от “другата страна”, каквото и да значи, но не се шегувам. Въпрос на оцеляване, а аз искам своето в името на собствените си деца и на техните мечти. А това мое основание е много по-значимо от евентуално някакво, било и  на министъра, било и на държавата, въобще. 
И изобщо – вълнува ли го някого, пък било той и управляващ, че и двете ми дъщери си стягат багажа, за “навън”?
Не!
 А тогава аз от какво да се вълнувам? От дереджето на държавата? От демографската картина или дебелокожието по отношение на чувствителността на Тотю? Или пък от дребнавата игра на синдикатите?
Просто съм длъжен да  осигуря шанс, да се опитам да го направя поне за своите деца, за да им дам възможност за собствен избор. Това, което нашите родители нямаха право да направят, поне ми е останало като възможност. Което всъщност е велика привилегия.
    А за отношението към последните, броя ги три  правителства, чувстото на всеки българин е добре описано в песента на Светльо Витков в изречението "нищо не помня от вчера, обаче ..... ме боли". 
"Нищо не помня" ми се струва акцента, обаче :)
http://www.youtube.com/watch?v=MvVEoCDuBII&feature=related
Аман!