неделя, 30 август 2009 г.

Много индианци

Наскоро мои добри приятели, така поне ги чувствам, но вероятно е по-точно казано съмишленици или съблогъри, от линията на фронта, където съм и аз, бяха започнали дискусия, кога, къде и защо сме сбъркали. Защо сме само толкова, как не станахме повече, колко точно сме, колко от онази, отсрещната страна, са наши? И как някак, тези “нашите” оттатък, не го разбирали или, направо казано, не им достигал мозък, за да проумеят, че добрите сме все ние, отсам....
Че е август, август е, че е затишие - затишие е, но няма да крия, че в нашия лагер останахме много, много индианци и никакъв, или почти никакъв вожд. Това е новото тук и е ново от последните избори.
Ново е и това, че някак ни се случи, целокупният български народ, на раз и недвусмислено, да ни лиши от двете важни неща – първо от управлението, после и от опозицията. И вече не сме нито едното, нито другото.
Сега не знам къде точно сме - че сме на фронта, на фронта сме, че куршуми свистят – така е, че жертви има – има и не са малко. Но някак, далече от нас се развива действието, а и оръжия нямаме и затова вероятно седим, гледаме, мислим и пушим.
И за какво ще се бием вече и за кого – не ми е ясно, признавам. А вождове няма, няма и отговор.

вторник, 25 август 2009 г.

Адреналин

Неделята беше слънчева, тиха и затова - предизвикателна. Аз и моите две дъщери бяхме насрочили за този ден събитие, на чието сбъдване, оказа се, не вярвахме особено. Аз смятах, че те вероятно ще се откажат, а двете ми малки момичета, както разбрах по-късно – че аз ще се отметна. Признавам, че някак разчитах да се случи първото - просто се страхувах за тях. В 12 на обяд имахме среща с човека, който трябваше да ни помогне да летим. Мястото беше пред една пицария, която до тогава нищо не означаваше за мен, в центъра на квартал Драгалевци – пицария “Чичовци”. Закъсняхме, типично по женски (съобразявам се с три жени вкъщи) и около дванадесет и пет ми звъннаха,намериха ме в колата на околовръстното, и казаха, че трябва да се качим до хижа Алеко. Така и направихме, а там, изключително любезният инструктор ни придружи до мястото, годно за излитане, на около два километра от паркираните коли. Впечатли ме загрижеността му за природата, неприязънността му към прекалено многото туристи и любовтта към летенето. Споменах, че да летя ми е детска мечта, на което човека се усмихна и каза: "на много хора е детска мечта и на мен беше, но аз сега това работя".
Пръв, бяхме се разбрали, да съм аз, като признавам, исках да докажа, както на себе си, така и на децата, че да летиш не е толкова очарователно, а после планирах да ги разубедя в желанието им за летене, изтъквайки, че все пак сме хора, а не птици. Не се получи и не съжалявам. Почти веднага, след като пристигнахме на определеното място, чух думите “готови сме, заповядайте!” Признавам си чистосърдечно, че когато отидох на показаното място, при вида на София в краката си, застанал пред стръмния обрив на планината и набиващите ми се в очите оцвени в червено маратонки от плъзналите боровинки, чувах ударите на сърцето си. И усещах страх. Момичето, което помагаше, слагайки ми екипировката, през усмивка каза “ усещам пулса Ви, успокойте се”. После всичко стана много бързо и полетях. Дълго се опитвах да напиша, какво точно е усещането, да се рееш, но не намерих думи, съжалявам. През ума ми минава само, че така, вероятно, е трудно да обясниш на слепия, какво е да виждаш.

Мястото от което излетяхме:

И после:

А ето и това, буквално в краката ми. Все пак, отбелязвам, че за да направя ясна снимка при непрекъснатите турболенции и непрестанни лъкатушения, беше наистина трудно.



Ето и малката дъщеря по време на полет:



Тук голямата излита:


Успя да достигне три хиляди метра височина, за което й завидях.



А това са кадри от птичи поглед:




Вечерта, когато се прибрахме живи и здрави, казах на уморените, с изгорели от слънцето лица дъщери, че имат най-щурия татко, но те само ме разцелуваха :)))

събота, 22 август 2009 г.

Робърт Мюлер ІІІ, моите уважения!


Отдавам се на непреодолимото желание, да споделя думите на този мъж пред аудиторията на блога си. Моите дълбоки уважения за този човек, който не се спря от съображения, като междудържавни взаимоотношения, допустим дипломатически тон или пощада на дълбоките комплекси на страната с името за спомен - Великобритания.
Каза това, което мисли, това, което би казал на децата си, на близките на всички жертви от всеки чудовищен атентат. Като този в Локърби, например.
А Кадафи триумфира. Кадафи беше напълно, дори, прекомерно награден, за безчетните злини, които причинява режима му в миналото, днес, а предполагам и занапред. Кадафи е търговец на съдби и думите му “Меграхи е като българските сестри”, мен лично, дълбоко ме обиждат, въпреки мнението ми за случая на сестрите. Но не обидиха Борисов, нито Първанов, нито дори Божидар Димитров…

Ето и текста на писмото на този достоен човек:


"През годините съм бил обвинител и като директор на ФБР моята практика е да не коментирам действията на други обвинители, тъй като те разполагат с всички факти и със закона, за да вземат подходящото решение.

Вашето решение да освободите Меграхи ме кара в този случай да наруша установената от самия мен практика.
Запознат съм с фактите и със законите. В качеството си на асистент на Министъра на правосъдието на САЩ съм в течение на разследването и на обвинителния акт срещу Меграхи от 1991 г.
Правя това защото съм възмутен от решението Ви, почиващо на „милосърдие".

Решението за освобождаването на Меграхи е необяснимо, тъй като е пагубно за каузата на справедливостта.
Вашето действие наистина е подигравка с повелята на закона. То дава комфорт на терористите по света, които сега вярват, че един терорист може да бъде освободен, защото някой се упражнява в „милосърдие", пренебрегвайки качеството на проведеното разследване, мнението на съдебното жури, след като обвиняемият получи полагащия му се съдебен процес, и съответстващата на престъплението присъда.

Вашето решение награждава един терорист, въпреки че той никога не е признал участието си в това масово убийство, нито либийското правителство не е разкрило имената и участието на другите участници.

Вашето решение е подигравка с чувствата на всички засегнати от трагедията от Локърби - медиците, сблъскали се първи с ужаса от 270-те трупа; стотиците доброволци, издирвали всякакви останки от самолета; агентите на ФБР и шотландските полицаи, провели безпрецедентно по мащаби разследване, за да открият извършителите; прокурорите, които отдадоха години, дори цели кариери, за да възтържествува правосъдието.

Но най-голямата Ви подигравка е със скръбта на семействата, които загубиха близките си на 21 декември 1988 година.
Не сте прекарали с тези хора толкова време, колкото прекараха всички, заели се с разследването на атентата.
Не сте били в помещенията, в които са били оставени за разпознаване вещите на загиналите.
Не сте видели, например, единствената гуменка, останала от младежа, нито тениската, която никога повече няма да бъде облечена от студента от Сиракуза, който се връщал у дома за празниците, нито пък играчките в куфара на бизнесмена, който искал да прекара Коледа с жена си и децата си.

Очевидно сте взели решение, без да се допитате до всички, взели участие в разследването на тази трагедия. ФБР и шотландската полиция, както и прокурори от двете държави, работиха съвместно, за да открият виновните, но Вие никога не потърсихте нашето мнение, а взехте свое решение, криейки се зад неясната причина „нужда от съчувствие".

Дадохте на семействата на загиналите в Локърби още мъка. На Меграхи според съобщенията дадохте възможност да бъде посрещнат като герой в Триполи.

Къде, питам, е правосъдието?"



Ще имаме ли някога такива политици?

неделя, 16 август 2009 г.

Браво, болярино




Министърът на Министерство на клати-краката заявил, че е готов да лежи в затвора, вместо известната повече от него вече, Спаска Митрова. От което изявление е видно, че в повереното ведомство на Божидар Димитров май наистина няма какво толкова да се прави и най-вероятно маститият историк – министър, от нямане на друга работа гледа сапунки, чете вестници, пише семейната си автобиография, пушейки блажено... А вероятно от толкова заетост, без да се усети, третира властите на съседна държава, като обикновени терористи взели заложници, предлагайки им размяна.
Признавам си честно, но много ми се прииска, от македонското правителство да пратят една бърза депеша до Борисов и да се съгласят с направената оферта за размяна на министър на съседна държава, за затворник по битови причини, като изтъкнат, че е напълно равностойна. Тогава бате Бойко ще може да се похвали, че единственият му министър с агентурно минало е доброволно в затвора, а и Спаска ще може да ходи на семейна терапия по време на свиждане. Пък Божидар Димитров, като човек с опит в такива работи, може да издейства чрез българските власти и местната управа на затвора, едно предаване по телевизията, в пиково време, за терапия и повторно събиране на мъчително разведени. И да вмята по малко история на непросветените македонци.
Така може и да свърши работа, мисля си....

петък, 14 август 2009 г.

Морски спомени

Днес, когато имам особен повод, тъжен повод, се зарових в снимките от наскоро прекараната лятна отпуска. Спомних си, че някога, като дете, аз или брат ми често питахме майка ми, кого обича повече. И тя показваше двата си пръста и ни питаше – ако порежа и двата, кой повече ще ме боли?
Та така и аз днес странно осъзнавах, че и към трите жени вкъщи (котката също е женска, но съжалявам, за нея не важи, казах й го) изпитвам еднакво силни чувства. И ако трябва да изредя трите си любови, ще е справедливо да го направя не по азбучен ред,а първо трите съкровища вкупом, гарнирано с морски пейзаж:




И понеже, със сигурност в момента ужасно ме боли голямият пръст, започвам от него:






Продължавам с големината на пръстите и... по-малкият, обожаващ ученето и с невероятни знания, за което има принос г-жа Тончева и Класическата гимназия, лаская се - и аз и майка й:




Най-малкият - фен на водата. Научих я лично аз да плува кроул и бътърфлай. Ходим редовно, дори и в София, да плуваме. Научих я да кара колело, да пада от него, ще летим дори заедно:




Набедената котка (за да има баланс):



сряда, 12 август 2009 г.

Цветанов?!

Има ли връзка между вида куршуми в цевите на полицаите и количеството престъпност, в дадена страна, да речем – нашата?
Има - според министър Цветанов, а случаят в Своге, го показал.
Всъщност, изказването на министъра е провокирано и ползва за основание трагично, за съжаление, завършилия случай за един от двамата полицаи от Своге. И иска да каже, че ако в онази сутрин до гара Бов, полицаите бяха заредили в цевите на оръжията си не стоп – патрони, а бойни, то смъртта на единя от тях, веротно е щяла да бъде избегната. Което е нелепо, защото е известно, че престъпниците първи са започнали стрелбата, стрелба без предупреждения, без викове “не се шегувам, ще стрелям!”... Открили са огън “на месо”, огън по униформени и едва ли някой от тях се е замислял с какви точно патрони са въоръжени полицаите.
Странно се проявава Цветанов – вчера защити полицаи, убили с кубинки вързан арестант и отправи публични поуки към съда, днес почти казва, че в случая до гара Бов е трябвало полицаите, вместо съда да произнесат смъртната присъда и вероятно да разстрелят престъпниците (със стоп-патрони само това е по-трудно). И пак според неговата логика – престъпността в България е такава, каквато е, защото полицаите нямат истински, бойни патрони, ако имаха – щеше да е драстично по-малка, а ако пък бяха въоръжени с гранатомети – сигурно трябваше да е нулева.
Всъщност, може и да е важно какво има в цевите на правоохранителните органи, но аргументите за бойни патрони от онзи случай край Своге, завършил трагично днес, за мен са без всякакво основание.
Лека му пръст на онзи достоен полицай - Любомир Цветков Митов и моите дълбоки съболезнования на близките му!

неделя, 9 август 2009 г.

На връщане и след това


Шестнадесет дена бях далеч от политическите събития.
Нарочно не купувах вестници, не слушах новини и не гледах новини, защото просто бях на почивка. Интересувах се от времето, от студена бира, от добре приготвени салати, от добри кръчми и от разпалване на барбекю. Политически се впечатлих само веднъж, но особено силно, когато на плажа забелязах (всъщност първо чух) един шумен човечец облечен с една позната до болка фланелка, рекламираща една коалиция и един номер – номер деветнадесет. В началото мислех да се изровя от пясъка и да му стисна ръката, но след сочните фрази, излизащи от устата му по адрес на силния бриз, се отказах. “И това ако е мохикан” – ми се въртеше в главата и вече ми се искаше точно тази фланелка да не е на гърба му.
Както и да е, но почивката добре ми се отрази, признавам. С огромно съжаление натоварихме колата и поехме обратно. След като изминах, на път за София, магистралния участък на Бургас, по хубавото първокласно шосе към Сливен и под знойното слънце, ме впечатли последователността – километър – патрулка, пак километър и пак патрулка... И без тополи за прикритие на униформените, те просто стояха на възможно най-видимото място, което очевидно вършеше работа, защото скоростомера на автомобила ми, в колоната, се колебаеше около 90. Иначе бях свикнал да ги очаквам на сянка, под някой надлез на пътя, но сега бях изненадан. Признавам - приятно!
Дори “насрещните” не примигваха с фарове, явно им беше омръзнало.
След като пристигнах, по стар, вманиачен, навик се логнах в новините и се изумих от темата на вече няколко дена, напоследък, за една Спаска и един Божидар, за едни вербални ноти и едни македонско-български взаимоотношения. Връхлетя ме спомена за притчата за слона и стъкларския магазин, но не очаквах Божидар да е чак такъв слон... Цяло Външно се оказа въвлечено в едно бракоразводно дело на съседна страна, сега и цялата моя държава е на страната на една майка, неудовлетворена от решението по бракоразводното дело и подробностите в него, като допълнително легло в къщата на майка й и един психясал татко. Пък съвсем неотдавна, спомних си, че пак цели новинарски емисии отделяха внимание на един, този път, български баща, на когото съдът беше разпоредил отнемане на детето в полза на майката, чужденка... Имаше и сърцераздирателни репортажи... Особено по една телевизия и едно радио, радосветско...
И тогава и сега на преден план само емоции и симпатии, съвсем на заден – съдебните решения и законите зад тях.
Не мисля, че така е редно. Не мисля и че сега случаят със Спаска Митрова е от естеството на иначе честите изстъпления в югозападната ни съседка, против българите. Но, извинянайте, напоследък се оказва, че в Македония, дори когато глобят за минаване на червен светофар, виновните вече твърдят, че властите го правят, защото били с българско самосъзнание. Чак ми е неудобно, че самият аз съм с такова, хем солунско, хем кукушко, а бе, "македонско" потекло.
Всъщност, привет, уважаеми съблогъри!