Излишният чин в класната стая

Претендираме, че живеем в демократично общество. Или, най-малкото, се опитваме да изградим такова. И за мен е странно, когато в едно такова общество, някой родител или някое семейство заяви, че иска само да носи на плещите си грижата за образованието на детето си, това тутакси извиква срещу нега безчетна орда от яростни противници на толкова личен избор, какъвто е изборът за начина на обучение на детето. Върху такъв родител се изсипват ругатните на толкова хора, колкото са на учителска заплата. Поне толкова!
Отгоре на всичко, дръзналият да поиска правото си, да подпомогне, по свое усмотрение и според своето родилско виждане бъдещето на детето си, бива веднага заподозрян, че е против учителите въобще, против училището, а от там се заключава, че е против обществото ни.
Накратко, аргументите на тези, които намират, едва ли не за светотатство едно подобно желание на нечии родители - да образоват сами и вкъщи децата си, аргументи, които обобщих от предишната ми публикация, сега си позволявам да събера в три по-общи въпроса:
Първият от тях е, че въпреки ниското ниво на обучение в съвременото училище в България, което не се оспорва, там детето среща обществото такова, каквото е в държавата ни и така се научава да оцелява и успява.
На този аргумент, който намирам за най-съществен и по-важното, опрян на грижа за децата, бих отговорил следното: родител праща детето си в училище първо, защото така повелява законът и второ, вече негова надежда - да може то да научи там и с тайно упование - да блесне и се отличи сред другите. Но и с притеснения – дали учителят и класът ще е добър, дали средата – подходяща, дали в училищният двор, или пък в междучасието, или пък там, някъде на пейка, след училище, неговата рожба няма да попадне под влияние, което иначе, в присъствие на родителя не би се случило. Напомням, че говоря за тези пословични и важни първи седем години. И допълвам хипотезата си с предположения: ако учителят е лош, дори и само към детето ми, ако то попадне в среда, която аз, като родител и в тази крехка възраст, категорично бих ограничил от него, все пак му се случи.Смятам, че последиците биха били неописуемо по-лоши, от тези, ако бих имал пряк контрол над него. Ако бих имал възможността, да определя учител, лично, на детето си. Дори това да е за сметка на реалната представа на детето ми за обществото. И смятам за нелепо и погрешно, да обяснявам на дъщеря си - едва на седем, осем, девет... дванадесет, че лошите и лошите неща в държавата ни са реалност. Пък и в крайна сметка, това, от какво да избера по важност да предпазя детето си би трябвало да е мое право, право на родителя.
Останилите два аргумента са често повтарящи се, но далеч по-несериозни.
Казват, как ще ти остане време да работиш, за да нахраниш семейството ти и после пък да преподаваш математика, български, литература.....
Отговарям – не берете грижа. Ако един родител е избрал, стига да е позволено, да има грижата за образованието на детето си и е приел, че то ще се явява на матурите, за да бъде оценено – оставето го на себе си и на отговорността му. Дали сам, дали с нает учител – негова си работа. Но да отнемеш правото на някой, да отглежда и обучава вкъщи детето си и от друга страна, да му разрешаваш да ражда деца на воля, дори и да го поощряваш, ми изглежда малко ... “еничарско”.
Третият аргумент – децата днес са толкова лигави, че учителите не успяват да се справят с тях е аргумент само на учители, защото родител не би го казал, дори и да е истина. На него бих показал само изумлението си, че някой се занимава и дори му е професия, с обучение на деца, с които той не може да се справи, и които смята за “лигави”, за оправдание на своя некадърност.

И в заключение, на тези, които смятат, че не уважам учителското съсловие и не ценя труда им, ще призная, че и двамата ми родители, които всъщност дълбоко тача и обичам, са учители. И подчертавам, че не става дума за това, добри или лоши са учителите в днешно време, а просто смятам, че е за уважение правото на всеки родител да избере доброто за детето си, защото така или иначе, няма как да избяга от оценка на избора си, отнасящ се за обучението на децата му, при приетите “външни оценявания”. Които всъщност адмирирам.

Г-жо Макълдауни...

На американската посланничка, госпожа Нанси Макълдауни бих казал само, че нейното притеснение е само притеснение. За което й завиждам. За мнозина българи, обаче, поводът за превъзходителските й тъжни чувства е причина да намразят и държавата си.
Мисля си, че ако бях на нейно място, бих приел предизвикателството, да назова нещата с истинските им имена. Направо и в очите на Станишев и Доган. Да спомена за обръчите, за сараите и баснословните богатства на Доган. За странното явяване на последния, веднъж в годината, на работа ...
Да попитам защо в европейска страна отвличанията са ежедневие. Защо го правят униформени? И след като са такива, защо пък, в края на крайщата да не са и полицаи? А? Да е доказал някой, че са само преоблечени?
Защо Първанов и Станишев се редуват във висене пред кабинета на Путин или там новият... как му беше името....? Опитвайки се да решават руските проблеми.
А нашите, българските? Тях ще решават ли изобщо? Проблемите пред нашите деца в училище, пред бащите и майките ни захвърлени на милостта на някакъв служител в Здравна каса?
Дипломатичността е прието и ценено качество за посланици, но не е ли редно и това да има граници? И тези граници къде са – в областта на сърдечните предсърдия на посланника, формулирани обикновено, като съвест, или просто продиктувани от протокола? Къде точно ги намирате, г-жо посланик? И докъде бихте очертали своята поносимост?
Госпожо Макълдауни, това тук, не е точно страна на чудесата, но бих искал да Ви уверя, че ако Алиса виждаше само нечия глава, това което Вие виждате, е само нечия опашка. А от нея нагоре е просто страшно! Затова и не разбирам смекченият Ви тон. Да не говоря за странния оптимизмъм в думите Ви. Нито за надеждите на голяма част от българите, възлагани на Вашата страна. От около 25 години, между впрочем...Нито пък за Удроу Уилсън и мечтите му?

Моите кандидати

Днес се проведе регионалното събрание на вечно подценявания 25-ти МИР. Събрание, на което определихме своите кандидати в листата на Синята коалиция. Между другото, подценяването е съвсем заслужено, защото този район е любимо място единствено за Цветелин Кънчев и е поле за изява само на ромите. От цялата страна :) . Затова и поздравявам неколцината, осмелили се да водят битка тук. И сърдечни поздрави за тези, заели челните места в листата на ДСБ.
Ето и резултатите по брой на получени гласове:
1. Екатерина Михайлова – 159 гласа;
2. Любка Доинска – 126 гласа;
3. Борислав Мавров – 97 гласа;
4. Юлиан Буров 78 гласа;
5. Мариян Бухов – 60 гласа;
6. Таньо Стойчев – 59 гласа;
7. Христо Даскалов – 53 гласа;
8. Бонка Василева – 43 гласа;
9. Васил Стипцов – 34 гласа.

Сърдечни поздрави и за осмото място, защото на него е човек с голям потенциал!

Преди всичко - депутат?!

Защо е сладко да сте депутат, г-н Нено Димов?
Последното от Вашите превъплащения ще е депутат от групата на Яне Янев, както разбирам от медиите.
А в главата ми отеква още онова партийно събрание в “Красна поляна”, когато една жена, от залата, Ви зададе въпроса, бихте ли сменили партийната си принадлежност, според която са Ви избрали, когато и ако станете депутат. Отговорът Ви беше наистина пространен и патетичен, но се свеждаше до едничката дума – “не!”. И Ви избрахме, г-н Димов, повярвахме Ви. Както тази женица, така и аз, така и още около триста души гласувахме за Вас.... Отредихме Ви челно място в листата на 25 МИР, от листата на ДСБ, г-н Димов.
Но на Вас не ви хареса просто да сте депутат от партия ДСБ. Хареса Ви ужасно да сте народен представител. Иначе не не намирам логично обяснение на неистовото Ви прескачане от партия, в “независимост” и отново в партия...
Дори, въпреки разговора с Вас в онова кафене, вече не бих се изненадал да сте в листата и на “Атака”, защото приказките Ви са очевидно без значение. Ако Ви поканят, разбира се. Но Сидеров е по-умен от Янев, Янев е по- умен от Вас, а онези триста души, които споменах, са по-умни от вас тримата, така че очевидно Ви предстои да се върнете на село след изборите. И когато влезете в кръчмата, на мегдана, никой няма да ви бръсне за слива.
Като мен, например.
И няма да се изненадам ако видя, че от джоба Ви да стърчи една обикновена димка.
Пък как ще обяснявате тези неща на децата си е Ваш проблем!