сряда, 29 април 2009 г.

Г-жо Макълдауни...

На американската посланничка, госпожа Нанси Макълдауни бих казал само, че нейното притеснение е само притеснение. За което й завиждам. За мнозина българи, обаче, поводът за превъзходителските й тъжни чувства е причина да намразят и държавата си.
Мисля си, че ако бях на нейно място, бих приел предизвикателството, да назова нещата с истинските им имена. Направо и в очите на Станишев и Доган. Да спомена за обръчите, за сараите и баснословните богатства на Доган. За странното явяване на последния, веднъж в годината, на работа ...
Да попитам защо в европейска страна отвличанията са ежедневие. Защо го правят униформени? И след като са такива, защо пък, в края на крайщата да не са и полицаи? А? Да е доказал някой, че са само преоблечени?
Защо Първанов и Станишев се редуват във висене пред кабинета на Путин или там новият... как му беше името....? Опитвайки се да решават руските проблеми.
А нашите, българските? Тях ще решават ли изобщо? Проблемите пред нашите деца в училище, пред бащите и майките ни захвърлени на милостта на някакъв служител в Здравна каса?
Дипломатичността е прието и ценено качество за посланици, но не е ли редно и това да има граници? И тези граници къде са – в областта на сърдечните предсърдия на посланника, формулирани обикновено, като съвест, или просто продиктувани от протокола? Къде точно ги намирате, г-жо посланик? И докъде бихте очертали своята поносимост?
Госпожо Макълдауни, това тук, не е точно страна на чудесата, но бих искал да Ви уверя, че ако Алиса виждаше само нечия глава, това което Вие виждате, е само нечия опашка. А от нея нагоре е просто страшно! Затова и не разбирам смекченият Ви тон. Да не говоря за странния оптимизмъм в думите Ви. Нито за надеждите на голяма част от българите, възлагани на Вашата страна. От около 25 години, между впрочем...Нито пък за Удроу Уилсън и мечтите му?

Няма коментари: