Моите три основания

Доскоро течеше една хубава игра за едни шест причини... Но понеже времената са такива, че сме в навечерие на поредни избори и очевидно нещата вървят на зле, предлагам свой вариант, ограничавайки се само с три такива:

Провокиран съм от номинацията на управляващата партия и от настъпилата суетня в редиците на десните. И много исках да чуя думи, че Фандъкова не е моят кандидат за кмет на града ми! Тя е кандидат на Бойко Борисов, единствено и напълно достатъчно, вероятно. На всичкото отгоре, човекът си е прав, за себе си, да издига когото той намери за добре и е смешно, и глупаво някой извън партия ГЕРБ да му се сърди или да го упреква в несговорчивост. И понеже, както вървят нещата, мой кандидат за това място така и няма да се появи, искам да кажа своите три неща, които дълбоко ме вълнуват:

1. Някога, при правителството на Станишев, самият аз бях привърженик на общи, даже много общи действия, в името на цел, която си заслужава не само заради собствените ми партийни пристрастия, а изобщо за цялата ни държава. В онези не толкова далечни времена не само намеквах, а дори посочвах за полезни, съвместни действия даже и с партия Атака. Тогава имах своите причини, които, от своя пък страна, имаха дълбоки основания във вредността на онова правителство. От днешна гледна точка смятам, че съм бил прав в настояването за равностойно противоборство на онова, тройно връхлетяло ни нещастие и в призивите си за непретенциозност в подбирането на съюзници. Това, обаче, беше за тогава!

2. Днес - ако всякакви политически еквилибристики бяха уместни преди изборите и допустими при неочакваният, дори бих го нарекъл - пожарен развой, при съставянето на новото правителство, то сега са без елементарно основание. И понеже пиша, прибавям едно голямо и удебелено НИКАКВО ... основание. Защото това, което грози десницата не е просто оцеляването на парламентарната й група, а да й забравят името, защото е пледирала за собствената евтаназия. Това – за днес!

3. Утре – на предстоящите кметски, пък били и те частични избори, е редно, дори задължително, да кажем на малцината автентични десни, че виждаме смисъл да се борим за своето място, за своят облик, за своите идеи и намираме сили за това. А онзи, на когото ще връчим знамето, този път ще го намерим единствено сред нашите редици. Аз се сещам за поне двама души, които могат да се справят.
В София, можем и сме длъжни да опитаме поставянето на началото на собственото си възраждане, защото сега от нашите сили зависи единствено нашето оцеляване, нищо друго! Пък за губене май много не остана! И както казва един мой приятел, време е да си вдигнем панталоните. Та поне да не ни запомнят с гол задник.
Дотам я докарахме, просто...
И стига блогъри, банкери, топ- банкери...
Така е редно да бъде за утре!