Два скалпа на колана на Б.Б.

Не съм съвсем сигурен кой по кого стреля - ние по тях или те по нас, но май този е вторият отстрелян:




Първа беше:

Без оглед на партийна принадлежност

Вчера в офиса на ДСБ “Красна поляна” се случиха няколко хубави неща. Най-впечатляващото, според мен е това, че на молбата на местното ни партийно ръководство за среща с кмета на района - г-н Чакъров, по повдигнати от нас инициативи, ни бе отговорено, че ще бъдем посетени от кмета в приемното време на офиса ни. Този жест на очевидно внимание, предполагам че се дължи на поне три неща – на уважение към общинския ни съветник Вили Лилков, който винаги откликва на всяка наша инициатива и се нагърбва със задачата да придвижва нещата в Столичния общински съвет, и пред районните администрации, и който беше заедно с нас на тази среща; отново на уважение, но демонстрирано към местната организация на ДСБ в “Красна поляна”; и не на последно място, това е очевидна проява на отговорност към задълженията си, от страна на районния кмет, без оглед на партийна принадлежност. А припомням, че г-н Чакъров е кмет от ГЕРБ.
Кметът пристигна с цялото си войнство :) - с Главния архитект, с представител на отдел “Незаконно строителство” и с депутат от ПГ на ГЕРБ. От този състав получихме напълно удовлетворителни отговори по три наши инициативи:
1. Реновиране на тротоарите и изграждане на около двеста паркоместа по протежението на ул. “Западна” в квартала.
2. Предстоящите събития за решаването на проблема с гетото наречено “Виетнамски общежития”.
3. Съгласуване на предложения за премахването на незаконните гаражни клетки.

Това, което правеше силно впечатление, е че по всички теми личеше че е мислено и дори боравехме със срокове. И мога да уверя съкварталците си, че нещата в района ни вървят на добре.
Моите уважения към г-н Чакъров, г-н Вили Лилков и ДСБ “Красна поляна”!

P.P
На следващата такава среща, смятам да си взема лулата и да я пусна в кръг по заседателната маса ;).

За отношението ми към сериалите

Без особено да искам, но в последно време в часовете, които иначе са отредени за новини, по електронните медии тече пореден епизод от някакъв сериал, който съм принуден да гледам. Сериалът не е точно турски, но покрай една вяра – мюсулманската и по изгледите, че скоро няма да свърши, има нещо общо.
Та вместо новини, аз и всички запалени, като мен, по новинарските емисии всяка вечер научаваме, че там някъде в едно село живеят двама братя, строят си в двора нещо като пирамида, слагат на върха й едни там символи, вижда ги Кметът, обаче, вика булдозери, бута я.... те пак я строят.... Сюжета не е по-сложен от този на всяка една сапунка, въртящи се по друго време по повечето телевизии. Не ми е ясно само, защо вместо да се занимават с други, далеч по-важни неща, прокурори, министри, президенти и премиери вкупом се надпреварват да обсъждат всяка серия? И пак по телевизиите.

Моят въпрос

Бях писал, че датата 15 ноември съм отредил за ходене на риба, но понеже прогнозата за времето не е никак благоприятна и понеже кварталът, в който съм представител на рода си вече трето поколение, има отчаяна нужда от внимание и пак понеже, ми се отдава една среща “на живо” утре с госпожа Фандъкова... Накратко - намерението ми е да попитам нещо, което дълбоко ме вълнува – мен и поне половината софиянци. Въпросът ми е вече с двегодишна предистория, с подписка от около седемстотин имена, с доклад внесен в Столична община и с приложен към него проект за решение на проблема.
Та, ще попитам, как г-жа Фандъкова възнамерява да реши проблема с гетото, наречено “Виетнамски общежития”, ако въобще смята, че ще го решава, разбира се. Защото предишните отговори бяха от рода – “това е проблем не само на общината, но и на цялото правителство...”, което, признавам, беше вярно.
В зависимост от отговорът й, 15 ноември за мен ще е ден на избори, като многото отминали такива досега. Пък и ще има за кого и да гласувам.

За общото между искреността на пиян казанджия и Яне Янев

Интересни качества проявяват родните политици! Особено някои от тях! А още по-интересни – Яне Янев. Защото само преди две години и малко, на въпросния политик, за малко да му лепнат прякора Яне Антиакциза, покрай сърцераздирателните му изявления в защита на родните селски казани и ритуално пиене на домашна гроздовица по селските мегдани. Редом с активисти от сдружение “Радостта на народа”.
Той, Яне, може и да е забравил, но аз добре помня думите му тогава, във връзка с акциза върху домашната ракийка , че “управляващите не знаят, че народното недоволство набира скорост и може да ескалира дотам, че да застраши политическите устои на цялата държава”.
Само че, оттогава до сега, със сигурност може да се твърди само, че са се лели хиляди литри ракия, но не и че Яневото недоволство е все зад същата кауза. Защото днес цитат от изявлението на лидера на РЗС, в сайта на партията, гласи: ”Призоваваме Министерски съвет и ГЕРБ преди внасянето на републиканския бюджет да внесе поправки в законодателството свързвани с ощетяването на бюджета в особено големи размери, заради не внасянето на акцизи и данъци и заради нелегалното производство”.

Кога всъщност Яне Янев е бил искрен? Тогава или днес?

Писмо от отчаян Човек с По-тъмна Кожа

Днес получих това писмо, което публикувам по-долу. Писмо което, признавам, дълбоко ме трогна. И освен всичко друго - осмисли истински пълно, някои от обществените дейности, на които съм се отдал.
Писмото на този човек е във връзка с една инициатива, от преди година и половина и конкретно - една статия в стария ми блог.
Мисля си, след това писмо и след многото упреци, че защитавам циганите... та... мисля си, че "Виетнамските общежития" не са чак град, като Содом, например. И че сред многото престъпници, населили това гето, и заслужили гнева на "белите", има и поне няколко "праведника"... Заради които си струват всякакви усилия. Като този, например, чиито редове публикувам:

"Здравейте Тодор :)
Първо смятам,че ще е добре да се представя. Красимир съм, на 22 години, ром /циганин/, от Виетнамските общeжития (Кр.Поляна).
Статията Ви 'Живеем тук и заедно' много ми хареса. Въпросната тема която повдигнахте за гетата и боклука в тях и около тях е вечно актуална. Лошото е, че никoй не се наема да положи стабилни основи и този проблем да се изкорени. От днес за утре няма как да се получи, но трябва да се сложи начало. Да, навярно много усилия би коствало, но в крайна сметка е добро за нас всички. Така ще бъде, трябва да се научим да живеем заедно (звучи банално, но истината се крие в простотата).
Трудно ми е да подредя и формулирам всичките си мисли, но ще дам представа.
Вината е на държавата..., защо е допуснала 'образуването' на подобни квартали? Защо е премахнато жителството? Които няма Сф. жителство не би трябвало да има претенции към столична община - просто е нали? Другото което не разбирам, защо български семейства са имали по -голяма възможност да получат ведомствени жилища, след което да ги откупят от държавата, а цигaнски сем. по - малка. Говоря за нуждаещи се, а не за блокове на МВР или държавни предприятия.
Картотеката на нашето семейство е от 1982г. "Апартамент" получихме през 1997г. във Виетнамските общежития и то защото наистина бяхме на улицата след смъртта на баща ни през 1993г. Иначе до тогава живяхме във "Факултета" на ул.Друган.
Радвахме се когато дойдохме, навести ни надежда, но като всяко чудо - за 3 дни. За няколко години условията станаха нечовешки.
Без никакви настроения, но на българските семейства които бяха там настанени, бе им даден шанс за нормален живот, в нормална среда. Пребиваването в подобен 'лагер' не дава предпоставки да се смята, че се живее нормално.

Отстрани изглежда различно. Пита ли някой по- нормалните семейства, как се живее във Виетнамските общ? Колкото и да не се вярва, има ги и такива.
Предполага ли онзи чиновник, че определя нечии съдби...? Какво да правят онези, интегриралите се семейства в такива гета???
В моето семейство няма такъв, който да не е завършил поне средно образование и да не работи, такива са и близките ми.

Когато някои чиновник се замисли над тези и подобни въпроси,нещата ще се подобрят.

Не искам да изпадам в подробности и битовизми от лична гледна точка, но знаете ли колко е тежко да ви мине детството в подобна среда т.е. този период все едно не е бил?! До ден днешен не съм канил нито съученици, нито колеги. Учил съм в 92ОУ и ми е било супер кофти когато виждах другите деца къде живеят и аз къде живея… Не е било приятно… Проблема остана подсъзнателен и сега ми пречи, и сигурно ще си умра с тоя комплекс, но факт е, че ми въздейства и над любовния живот… Казвам го като мъж на мъж:) българките са си хубави-това се знае;), но предпочитанията ми са за семейство с циганка, НО това не е важно.

Като за финал все пак да кажа и нещо против циганите:)чиновниците не трябва да ги товарим да спасяват света, все пак работното време от 8-17 - няма да им стигне.
На принципа съм, че всеки има глава на раменете и сам трябва да поема отговорностите от действията или бездействията си.
Смятам,че:
-хората са равни независимо от цвета и религията;
-всеки е свободен да избира пътя си и никoй не трябва да му се препречва и да избира вместо него;
-всеки човек е отделна личност;

Както и да е,да не навлизам в подробности..

Тъпо е в 21 век подобни проблеми да изглеждат невъзможни за решаване.
Ако човечеството не може да се справи с такива неща, то тогава науката е излишна… Какъв прогрес??? Какво глобално затопляне? Какво замърсяване? Кой ще го спре? Хората ли? Еее.. има една шепа оптимист които си вярват, но света е тръгнал към самоунищожение. Прогресът ни води единствено на там...

"Питали Айнщайн..Какви оръжия ще се използват ако има 3-та Световна война? Той отговорил,че не знае,но предположил,че 4-та ще бъде с лък."

Имам един съществен въпрос. Към днешна дата знаете ли , дали има надежда обещанията за поетапно вдигане да бъдат спазени. В медиите беше даден срок от 6 месеца до 3 години. Има ли развитие по този въпрос?Вече мина повече от година.
Какво да правят редовните платци на наем т.е. блоковете са на общината и съответно тя трябва да си ги подържа-взимат наеми,нали така..

Искренно и лично търся спасение (за жалост не дебне от всякъде:) . Удавникът в сламката вижда спасител, така съм и аз. Всеки съвет,всяка информация е полезна..

Благодаря!"

Отук насетне, обещавам - каквото е по силите ми, да го свърша. Защото дори само този ром го заслужава. Заслужава го и кварталът ми, защото подобно гето му е в повече.

За ползите от един допълнителен предмет в училище

От известно време в нашето общество, макар и прекалено вяло, се води дебат за въвеждането в учебната програма на децата ни и час по религия. Дебат, който мнозина определят, като архаичен, излишен и чужд на съвременните нрави. Предимно неангажираните религиозно хора смятат, че такъв предмет, освен че би бил единствено в тежест на и без това претоварените ученици, в допълнение ще наруши основни конституционни права, защото според тях религията или, по-точно казано “религиозността”, би се наложила "насила". Дебат, в който освен всичко друго, съвсем без основание се изтъква и трудността, произтичаща от присъствието на няколко религии на малката ни територия. Казвам “без основание”, защото за мен е очевидно, че часът по религия не е час на Библията, нито на Корана. Затова оставям настрана проблема на очевидната мултикултурност и мултирелигиозност по нашите български географски координати, което е проблем наистина, но в съвсем друг аспект от този на възпитанието на децата ни. Ще си позволя, обаче, да разглеждам и да илюстрирам ползите от случването на такъв предмет в училищната подготовка, от гледна точка именно на час с библии на чиновете, защото самият аз се определям като християнин. Такъв съм не само защото наричам Бога Христос и в никакъв случай, защото съм дълбоко религиозен, а най-вече за това, че съвестта ми чертае едни граници, които напълно съвпадат с едни десет забрани.
На останалите упреци бих противопоставил следното:
Часът по религия по никакъв начин не би могъл да се сравни с предмети като физика, химия, математика, история... Предмети тежки, изискващи задълбочена подготовка и отнемащи голяма част от времето. Часът по религия, според мен, би бил нещо, като посещение на проповед в местната църквата. Проповед, на която мирянина отива, за да почерпи сила от Словото божие, да потърси утеха, да намери пътя в проблемите си. Това би бил час на релакс, на общение с Бога и на самопознание. Четиридесет минути, в които благ черноризец ще говори за опрощение, любов към ближния, уважение към родителите. Неща, които за разлика от математика, физика, език... не са безпорни, а в това намирам изключителна важност.
Когато часът по религия бъде изнесен по такъв достъпен, човешки и разбираем начин, това със сигурност ще остави поне някакъв отпечатък в душата на детето и занапред. Това ще бъде добре и за обществото, което поне ще е положило малко усилия да възпита децата в хуманност, отговорност и приличие.
Онези, които се опасяват от внезапно пробудила се религиозност у децата си, бих успокоил с очевидното, че в един такъв учебен час нито някои ще ги кръсти, нито пък ще ги обрязва. Това би бил час, който ще ги учи да живеят според определни норми и правила, угодни не само Господу, но и на обществото.
Накрая, като допълнителен аргумент ще кажа, че това го бях написал доста отдавна, но по различни причини го бях оставил да отлежава в “чернови”. Сега го изваждам оттам след няколкото тинейджърски изстъпления напоследък и след натрапчивият спомен от един експеримент, за който прочетох във в-к “Дневник” преди повечко време. Експеримент, в който със сигурност участва Сатаната и има натрапливи прилики с нашето настояще.

В защита на родното клекало

След реакцията на кмета на Пловдив – Славчо Атанасов, истината е, че творбата на странно искреният художник Давид Черни се оказва не съвсем вярна. Никак даже, защото има огромна разлика от тоалетна до тоалетна. От чешка до българска, например.
Не, не става дума за това, дали след вратата с липсващ райбер, те чака барелефа на подметките от две соц. гуменки. Разликата се усеща и със затворени очи. Смрадта е впечатляваща до степен на незабравимост и освен гнус, навявя и много, много тъга. Неща, които силно липсват и не се разбират от творението на художника от чешката изложба.
Та днес, един кмет - г-н Славчо Атанасов, по един неповторим начин, някак "силно" по алековски ни припомни, с възгласите си “булгар, булгар” и шумен, оплискващ наоколо си скок в медийния басейн, че у нас тоалетната си е “кенеф” и смръднята е неповторимо наша.
Аз лично, не мога да се сърдя на изразеното от този чешки художник – така ни е видял, така ни е и нарисувал, но ме е срам, много ме е срам от това, че някакъв си провинциален кмет, понеже не харесал ли, не разбрал ли, не усетил ли или пък не признал кенефната действителност на почти всяка българска страна от нашите реалности, реши да забрани на един художник и на на сетивата му, да виждат това, което виждат...? И всъщност, каква е разликата, дали, например аз, българският гражданин, или пък чешкият – Черни, заявяваме, че държавата ни отдавна, много отдавна, по-отдавна от мен, от баща ми и от дядо ми (с тях съм разговарял лично и по-нататък в поколенията не продължавам, но не мисля, че ще е различно) си е все така* оцапана кенефно, с две изпъкнали и някак да го кажа... декорирани естествено стъпенки... И смрад и гнус...
След казаното, остава и на мен да забранят да стъпвам в Пловдив, майна...!

*
"За това, уважаеми господин Петков, Ви моля да помислите само (извинете за откровеността ми) върху обстоятелството: Какъв е грамаден процента от българския народ, който НЕ СИ БЪРШЕ ЗАДНИКА а си дига гащите направо след като се изходи и какъв е процента на по-културните които употребяват пръста си и правят запетайки по стените. Това за съжаление е нашата действителност!"

Из писмо до Никола Петков от негов привърженик (21.09.1945)

Зает съм

Искам да поднеса своите извинения на г-жа Фандъкова, но за съжаление, на 15 ноември съм за риба.
Поне намирам сили и си признавам, защото Едно величество, някога, на подобна по важност дата, без предупреждение и съвсем аристократично отпраши за гъби, а друг, не толкова отдавна, предпочете махленската среща по футбол, въпреки обещанията си по повечето медии.
Стискам палци за улова, за изборите и за доброто на София, но ми горчи, защото ми се случва за първи път...

Не може ли на български?

Малката ми дъщеря е вече в седми клас. Радвам й се, и някак закъсняло осъзнавам, че пораства бързо. Учим заедно, според предстоящите предмети, написани в новата й програма. Която, отбелязвам, беше прилежно напечатана от училищното ръководство съвсем навреме и раздадена на учениците,за което благодаря! Но, признавам, че съм в пълно недоумение от едно нещо в тази програма, защото за понеделник пише че имат някакъв нов предмет - “модул спорт”, с чиято същност никак не съм наясно. Първо си помислих, че вероятно това е добре позната ни физкултура, казано по соц., но се оказа че в същата тази програма, за петък пише: “физическо” (буквално).
Не съм съвсем наясно, но не крия, че ми е неудобно да изглеждам неграмотен или старомоден, така че няма да питам госпожата каква е разликата между часа в понеделник и часа в петък. Детето каза, че е никаква, освен това, преподава и по двата предмета все един и същ учител.
Може би това е част от началото на реформите на г-жа Фандъкова, но все пак... не може ли на български? Поне програмата, а?

Отчайващите разлики

(снимка БНТ)


Полански е известен, много известен.Освен това, лично аз, много харесвам филмите му.И ще ги харесвам и занапред, защото режисьорът Полански е добър, много добър режисьор!
Стависки е известна личност, също. Но другото общо между тях, освен известността им, е и наличието на престъпление – в досието им, а вероятно и според съвестта им.
И една голяма разлика между тези двамата - в това, къде и на коя географска ширина и дължина е установено това тяхно престъпление – дали е според българския съд, например, или според този, на Съединените американски щати. Разлика между нас и онези отвъд океана, разлика, която никак не вдъхновява.
На злощастния Полански му се е случила присъда в Америка, обаче. И съм сигурен, че на никой от американските обвинители няма да му щукне да пледира пред съда и обществото за условна присъда, позовавйки се на лемата за секващите приходи в личната сметка на всеки режисьор в затвора.
Освен това, мен като балканец, ме впечатлява, че делото по което е подсъдим Полански е от 1977 г., а оттогава там, в тази Америка, са се сменили толкова правителства, пък прокурорите им са все на едно мнение! Нали г-н Велчев?
А на разните европейски общественици, министри и дори директори на ЮНЕСКО бих искал да им кажа - да протестират, да пишат гневни писма,нали е демокрация?
Очаквам и великобританецът Стро в най-скоро време да се включи.

Моите три основания

Доскоро течеше една хубава игра за едни шест причини... Но понеже времената са такива, че сме в навечерие на поредни избори и очевидно нещата вървят на зле, предлагам свой вариант, ограничавайки се само с три такива:

Провокиран съм от номинацията на управляващата партия и от настъпилата суетня в редиците на десните. И много исках да чуя думи, че Фандъкова не е моят кандидат за кмет на града ми! Тя е кандидат на Бойко Борисов, единствено и напълно достатъчно, вероятно. На всичкото отгоре, човекът си е прав, за себе си, да издига когото той намери за добре и е смешно, и глупаво някой извън партия ГЕРБ да му се сърди или да го упреква в несговорчивост. И понеже, както вървят нещата, мой кандидат за това място така и няма да се появи, искам да кажа своите три неща, които дълбоко ме вълнуват:

1. Някога, при правителството на Станишев, самият аз бях привърженик на общи, даже много общи действия, в името на цел, която си заслужава не само заради собствените ми партийни пристрастия, а изобщо за цялата ни държава. В онези не толкова далечни времена не само намеквах, а дори посочвах за полезни, съвместни действия даже и с партия Атака. Тогава имах своите причини, които, от своя пък страна, имаха дълбоки основания във вредността на онова правителство. От днешна гледна точка смятам, че съм бил прав в настояването за равностойно противоборство на онова, тройно връхлетяло ни нещастие и в призивите си за непретенциозност в подбирането на съюзници. Това, обаче, беше за тогава!

2. Днес - ако всякакви политически еквилибристики бяха уместни преди изборите и допустими при неочакваният, дори бих го нарекъл - пожарен развой, при съставянето на новото правителство, то сега са без елементарно основание. И понеже пиша, прибавям едно голямо и удебелено НИКАКВО ... основание. Защото това, което грози десницата не е просто оцеляването на парламентарната й група, а да й забравят името, защото е пледирала за собствената евтаназия. Това – за днес!

3. Утре – на предстоящите кметски, пък били и те частични избори, е редно, дори задължително, да кажем на малцината автентични десни, че виждаме смисъл да се борим за своето място, за своят облик, за своите идеи и намираме сили за това. А онзи, на когото ще връчим знамето, този път ще го намерим единствено сред нашите редици. Аз се сещам за поне двама души, които могат да се справят.
В София, можем и сме длъжни да опитаме поставянето на началото на собственото си възраждане, защото сега от нашите сили зависи единствено нашето оцеляване, нищо друго! Пък за губене май много не остана! И както казва един мой приятел, време е да си вдигнем панталоните. Та поне да не ни запомнят с гол задник.
Дотам я докарахме, просто...
И стига блогъри, банкери, топ- банкери...
Така е редно да бъде за утре!

Борба за съвършенство (по Медведев)

Снимка: dnes.dir.bg

Очевидно е, че руският президент най-сетне е решил да покаже на народа, кой е шефът всъщност и се захваща с най-драгото на всеки руснак - алкохола. Разбира се, драго е на почти всеки по тези ширини, за да бъда точен, с малки изключение, като Путин и още вероятно неколцина. Дори и срок е дал Медведев за първите резултати от усилията в това му ново поприще на борец против алкохолизма - три месеца!

Като първа жертва в тази борба щял да падне размерът на бутилките – от 5 литра до най-много 330 мл. ... биричката. Вече предполагам, че размишлявайки в тази посока, всеки руснак предугажда и следващите стъпки – забрана на всякакви чаши с вместимост повече от 50 мл. (там обикновено използват по-голями) и накрая задължителна употреба на сламки при консумация на алкохол.

И след някоя и друга година любимият ми израз “трезвен, като лисица” няма вече да е толкова силен.

На английския министър на правосъдието не вярвам!




Не вярвам от неотдавнашното странно помилване на Атентатора от Локърби, а е невъзможно и той да няма участие в такова решение, макар да се приписва на шотландците само.
Също никак, ама никак не вярвам и на българското правосъдие!
Затова и се старая да не се гневя много за днешното помилване на младежа Шийлдс. Мисля си, че понеже нито нашето “право – съдие” е такова, че да съди по право, нито пък очевидно, Стро се интересува от право и излиза, че истината може и да не е точно тази, отразена в решението на българския съд, а със сигурност и не е тази, за която пледира Стро.
Само, не мога да не призная, че ми и е изключително тъжно за момчето Мартин Георгиев, както и за неговите близки. На тях им са нужни поне правосъдие и възмездие. И навярно са дълбоко разочаровани.

Тъжно за българската патриаршия

Не мога да подмина с мълчание изцепките на вече редовната медийна звезда – митрополит Николай Пловдивски, въпреки че много упражниха перото си върху него и едва ли мога да кажа нещо по-различно. Много неща, обаче, стават по-ясни и по-тъжни, след поредното негово пустоумно и жалко изхвърляне. Като например факта, че българите нямаме друго основание за да посещаваме храмовете на родната Патриаршия, освен Новия завет, за тези които са го чели изобщо, или от суеверни страхове. Никой от нас не отива там, за да чуе божиите слова от устата на свещеника, защото е очевидно, от вратата храмова още, че местният поп, Патриаршията и изобщо църковното настоятелство на всяка църква по нашите земи, е предпочело не просто да има търговци в храма, а самият храм да е търговска лавка. И на тези мисли навяват гишета за продажба, посрещащи веднага след прекрачване на прага. Има ценоразписи за смърт, молитва, кръщене, а с попа се говори за пари, пари и пак пари. Пазарлъкът не е недопустим.
Освен това ми е ужасно трудно да си представя чувствата на близките на загиналите на онова корабче, смирено и тъжно посетили църквата...
Гореспоменатият владика си има титла – вярно е, има си и расо, килимявка... Но под всичко това се крие един от многото, срещащи се в големите, малките градове, в села и махали... гамени. Той е поп, но по професия, не по призвание. Както например беше и до днес е свещеник, тук в моя квартал, един от тези, за които разказът на моя позната говори много: бил викнат да освети нов апартамент и божият служител дошъл пиян до козирката, поискал ракия и тутакси заспал на масата. После се присетил за парите, взел ги и го изгонили.
Нашата църква е нищо повече от търговско дружество, само дето не е регистрирана по Търговския закон, а по някой друг. Затова и е населена от търговци, не от божии люде. Грехът, че е такава е и наш, не е само на Патриарха. Но днес няма Бозвели, няма и Богориди и едва ли ще се случи, миряни да изгонят поп, като Николай, от храма... Нищо, че думите му са на български.
И нямам основание да насоча никого към Българската църква, ако се нуждае от помощ. Не бих повярвал, ако някой го е правил.
И посещавам с удоволствие и истинско смирение единствено параклиси.

Много индианци

Наскоро мои добри приятели, така поне ги чувствам, но вероятно е по-точно казано съмишленици или съблогъри, от линията на фронта, където съм и аз, бяха започнали дискусия, кога, къде и защо сме сбъркали. Защо сме само толкова, как не станахме повече, колко точно сме, колко от онази, отсрещната страна, са наши? И как някак, тези “нашите” оттатък, не го разбирали или, направо казано, не им достигал мозък, за да проумеят, че добрите сме все ние, отсам....
Че е август, август е, че е затишие - затишие е, но няма да крия, че в нашия лагер останахме много, много индианци и никакъв, или почти никакъв вожд. Това е новото тук и е ново от последните избори.
Ново е и това, че някак ни се случи, целокупният български народ, на раз и недвусмислено, да ни лиши от двете важни неща – първо от управлението, после и от опозицията. И вече не сме нито едното, нито другото.
Сега не знам къде точно сме - че сме на фронта, на фронта сме, че куршуми свистят – така е, че жертви има – има и не са малко. Но някак, далече от нас се развива действието, а и оръжия нямаме и затова вероятно седим, гледаме, мислим и пушим.
И за какво ще се бием вече и за кого – не ми е ясно, признавам. А вождове няма, няма и отговор.

Адреналин

Неделята беше слънчева, тиха и затова - предизвикателна. Аз и моите две дъщери бяхме насрочили за този ден събитие, на чието сбъдване, оказа се, не вярвахме особено. Аз смятах, че те вероятно ще се откажат, а двете ми малки момичета, както разбрах по-късно – че аз ще се отметна. Признавам, че някак разчитах да се случи първото - просто се страхувах за тях. В 12 на обяд имахме среща с човека, който трябваше да ни помогне да летим. Мястото беше пред една пицария, която до тогава нищо не означаваше за мен, в центъра на квартал Драгалевци – пицария “Чичовци”. Закъсняхме, типично по женски (съобразявам се с три жени вкъщи) и около дванадесет и пет ми звъннаха,намериха ме в колата на околовръстното, и казаха, че трябва да се качим до хижа Алеко. Така и направихме, а там, изключително любезният инструктор ни придружи до мястото, годно за излитане, на около два километра от паркираните коли. Впечатли ме загрижеността му за природата, неприязънността му към прекалено многото туристи и любовтта към летенето. Споменах, че да летя ми е детска мечта, на което човека се усмихна и каза: "на много хора е детска мечта и на мен беше, но аз сега това работя".
Пръв, бяхме се разбрали, да съм аз, като признавам, исках да докажа, както на себе си, така и на децата, че да летиш не е толкова очарователно, а после планирах да ги разубедя в желанието им за летене, изтъквайки, че все пак сме хора, а не птици. Не се получи и не съжалявам. Почти веднага, след като пристигнахме на определеното място, чух думите “готови сме, заповядайте!” Признавам си чистосърдечно, че когато отидох на показаното място, при вида на София в краката си, застанал пред стръмния обрив на планината и набиващите ми се в очите оцвени в червено маратонки от плъзналите боровинки, чувах ударите на сърцето си. И усещах страх. Момичето, което помагаше, слагайки ми екипировката, през усмивка каза “ усещам пулса Ви, успокойте се”. После всичко стана много бързо и полетях. Дълго се опитвах да напиша, какво точно е усещането, да се рееш, но не намерих думи, съжалявам. През ума ми минава само, че така, вероятно, е трудно да обясниш на слепия, какво е да виждаш.

Мястото от което излетяхме:

И после:

А ето и това, буквално в краката ми. Все пак, отбелязвам, че за да направя ясна снимка при непрекъснатите турболенции и непрестанни лъкатушения, беше наистина трудно.



Ето и малката дъщеря по време на полет:



Тук голямата излита:


Успя да достигне три хиляди метра височина, за което й завидях.



А това са кадри от птичи поглед:




Вечерта, когато се прибрахме живи и здрави, казах на уморените, с изгорели от слънцето лица дъщери, че имат най-щурия татко, но те само ме разцелуваха :)))

Робърт Мюлер ІІІ, моите уважения!

Отдавам се на непреодолимото желание, да споделя думите на този мъж пред аудиторията на блога си. Моите дълбоки уважения за този човек, който не се спря от съображения, като междудържавни взаимоотношения, допустим дипломатически тон или пощада на дълбоките комплекси на страната с името за спомен - Великобритания.
Каза това, което мисли, това, което би казал на децата си, на близките на всички жертви от всеки чудовищен атентат. Като този в Локърби, например.
А Кадафи триумфира. Кадафи беше напълно, дори, прекомерно награден, за безчетните злини, които причинява режима му в миналото, днес, а предполагам и занапред. Кадафи е търговец на съдби и думите му “Меграхи е като българските сестри”, мен лично, дълбоко ме обиждат, въпреки мнението ми за случая на сестрите. Но не обидиха Борисов, нито Първанов, нито дори Божидар Димитров…

Ето и текста на писмото на този достоен човек:


"През годините съм бил обвинител и като директор на ФБР моята практика е да не коментирам действията на други обвинители, тъй като те разполагат с всички факти и със закона, за да вземат подходящото решение.

Вашето решение да освободите Меграхи ме кара в този случай да наруша установената от самия мен практика.
Запознат съм с фактите и със законите. В качеството си на асистент на Министъра на правосъдието на САЩ съм в течение на разследването и на обвинителния акт срещу Меграхи от 1991 г.
Правя това защото съм възмутен от решението Ви, почиващо на „милосърдие".

Решението за освобождаването на Меграхи е необяснимо, тъй като е пагубно за каузата на справедливостта.
Вашето действие наистина е подигравка с повелята на закона. То дава комфорт на терористите по света, които сега вярват, че един терорист може да бъде освободен, защото някой се упражнява в „милосърдие", пренебрегвайки качеството на проведеното разследване, мнението на съдебното жури, след като обвиняемият получи полагащия му се съдебен процес, и съответстващата на престъплението присъда.

Вашето решение награждава един терорист, въпреки че той никога не е признал участието си в това масово убийство, нито либийското правителство не е разкрило имената и участието на другите участници.

Вашето решение е подигравка с чувствата на всички засегнати от трагедията от Локърби - медиците, сблъскали се първи с ужаса от 270-те трупа; стотиците доброволци, издирвали всякакви останки от самолета; агентите на ФБР и шотландските полицаи, провели безпрецедентно по мащаби разследване, за да открият извършителите; прокурорите, които отдадоха години, дори цели кариери, за да възтържествува правосъдието.

Но най-голямата Ви подигравка е със скръбта на семействата, които загубиха близките си на 21 декември 1988 година.
Не сте прекарали с тези хора толкова време, колкото прекараха всички, заели се с разследването на атентата.
Не сте били в помещенията, в които са били оставени за разпознаване вещите на загиналите.
Не сте видели, например, единствената гуменка, останала от младежа, нито тениската, която никога повече няма да бъде облечена от студента от Сиракуза, който се връщал у дома за празниците, нито пък играчките в куфара на бизнесмена, който искал да прекара Коледа с жена си и децата си.

Очевидно сте взели решение, без да се допитате до всички, взели участие в разследването на тази трагедия. ФБР и шотландската полиция, както и прокурори от двете държави, работиха съвместно, за да открият виновните, но Вие никога не потърсихте нашето мнение, а взехте свое решение, криейки се зад неясната причина „нужда от съчувствие".

Дадохте на семействата на загиналите в Локърби още мъка. На Меграхи според съобщенията дадохте възможност да бъде посрещнат като герой в Триполи.

Къде, питам, е правосъдието?"


Ще имаме ли някога такива политици?

Браво, болярино

Министърът на Министерство на клати-краката заявил, че е готов да лежи в затвора, вместо известната повече от него вече, Спаска Митрова. От което изявление е видно, че в повереното ведомство на Божидар Димитров май наистина няма какво толкова да се прави и най-вероятно маститият историк – министър, от нямане на друга работа гледа сапунки, чете вестници, пише семейната си автобиография, пушейки блажено... А вероятно от толкова заетост, без да се усети, третира властите на съседна държава, като обикновени терористи взели заложници, предлагайки им размяна.
Признавам си честно, но много ми се прииска, от македонското правителство да пратят една бърза депеша до Борисов и да се съгласят с направената оферта за размяна на министър на съседна държава, за затворник по битови причини, като изтъкнат, че е напълно равностойна. Тогава бате Бойко ще може да се похвали, че единственият му министър с агентурно минало е доброволно в затвора, а и Спаска ще може да ходи на семейна терапия по време на свиждане. Пък Божидар Димитров, като човек с опит в такива работи, може да издейства чрез българските власти и местната управа на затвора, едно предаване по телевизията, в пиково време, за терапия и повторно събиране на мъчително разведени. И да вмята по малко история на непросветените македонци.
Така може и да свърши работа, мисля си....

Морски спомени

Днес, когато имам особен повод, тъжен повод, се зарових в снимките от наскоро прекараната лятна отпуска. Спомних си, че някога, като дете, аз или брат ми често питахме майка ми, кого обича повече. И тя показваше двата си пръста и ни питаше – ако порежа и двата, кой повече ще ме боли?
Та така и аз днес странно осъзнавах, че и към трите жени вкъщи (котката също е женска, но съжалявам, за нея не важи, казах й го) изпитвам еднакво силни чувства. И ако трябва да изредя трите си любови, ще е справедливо да го направя не по азбучен ред,а първо трите съкровища вкупом, гарнирано с морски пейзаж:




И понеже, със сигурност в момента ужасно ме боли голямият пръст, започвам от него:






Продължавам с големината на пръстите и... по-малкият, обожаващ ученето и с невероятни знания, за което има принос г-жа Тончева и Класическата гимназия, лаская се - и аз и майка й:




Най-малкият - фен на водата. Научих я лично аз да плува кроул и бътърфлай. Ходим редовно, дори и в София, да плуваме. Научих я да кара колело, да пада от него, ще летим дори заедно:




Набедената котка (за да има баланс):

Цветанов?!

Има ли връзка между вида куршуми в цевите на полицаите и количеството престъпност, в дадена страна, да речем – нашата?
Има - според министър Цветанов, а случаят в Своге, го показал.
Всъщност, изказването на министъра е провокирано и ползва за основание трагично, за съжаление, завършилия случай за един от двамата полицаи от Своге. И иска да каже, че ако в онази сутрин до гара Бов, полицаите бяха заредили в цевите на оръжията си не стоп – патрони, а бойни, то смъртта на единя от тях, веротно е щяла да бъде избегната. Което е нелепо, защото е известно, че престъпниците първи са започнали стрелбата, стрелба без предупреждения, без викове “не се шегувам, ще стрелям!”... Открили са огън “на месо”, огън по униформени и едва ли някой от тях се е замислял с какви точно патрони са въоръжени полицаите.
Странно се проявава Цветанов – вчера защити полицаи, убили с кубинки вързан арестант и отправи публични поуки към съда, днес почти казва, че в случая до гара Бов е трябвало полицаите, вместо съда да произнесат смъртната присъда и вероятно да разстрелят престъпниците (със стоп-патрони само това е по-трудно). И пак според неговата логика – престъпността в България е такава, каквато е, защото полицаите нямат истински, бойни патрони, ако имаха – щеше да е драстично по-малка, а ако пък бяха въоръжени с гранатомети – сигурно трябваше да е нулева.
Всъщност, може и да е важно какво има в цевите на правоохранителните органи, но аргументите за бойни патрони от онзи случай край Своге, завършил трагично днес, за мен са без всякакво основание.
Лека му пръст на онзи достоен полицай - Любомир Цветков Митов и моите дълбоки съболезнования на близките му!

На връщане и след това

Шестнадесет дена бях далеч от политическите събития.
Нарочно не купувах вестници, не слушах новини и не гледах новини, защото просто бях на почивка. Интересувах се от времето, от студена бира, от добре приготвени салати, от добри кръчми и от разпалване на барбекю. Политически се впечатлих само веднъж, но особено силно, когато на плажа забелязах (всъщност първо чух) един шумен човечец облечен с една позната до болка фланелка, рекламираща една коалиция и един номер – номер деветнадесет. В началото мислех да се изровя от пясъка и да му стисна ръката, но след сочните фрази, излизащи от устата му по адрес на силния бриз, се отказах. “И това ако е мохикан” – ми се въртеше в главата и вече ми се искаше точно тази фланелка да не е на гърба му.
Както и да е, но почивката добре ми се отрази, признавам. С огромно съжаление натоварихме колата и поехме обратно. След като изминах, на път за София, магистралния участък на Бургас, по хубавото първокласно шосе към Сливен и под знойното слънце, ме впечатли последователността – километър – патрулка, пак километър и пак патрулка... И без тополи за прикритие на униформените, те просто стояха на възможно най-видимото място, което очевидно вършеше работа, защото скоростомера на автомобила ми, в колоната, се колебаеше около 90. Иначе бях свикнал да ги очаквам на сянка, под някой надлез на пътя, но сега бях изненадан. Признавам - приятно!
Дори “насрещните” не примигваха с фарове, явно им беше омръзнало.
След като пристигнах, по стар, вманиачен, навик се логнах в новините и се изумих от темата на вече няколко дена, напоследък, за една Спаска и един Божидар, за едни вербални ноти и едни македонско-български взаимоотношения. Връхлетя ме спомена за притчата за слона и стъкларския магазин, но не очаквах Божидар да е чак такъв слон... Цяло Външно се оказа въвлечено в едно бракоразводно дело на съседна страна, сега и цялата моя държава е на страната на една майка, неудовлетворена от решението по бракоразводното дело и подробностите в него, като допълнително легло в къщата на майка й и един психясал татко. Пък съвсем неотдавна, спомних си, че пак цели новинарски емисии отделяха внимание на един, този път, български баща, на когото съдът беше разпоредил отнемане на детето в полза на майката, чужденка... Имаше и сърцераздирателни репортажи... Особено по една телевизия и едно радио, радосветско...
И тогава и сега на преден план само емоции и симпатии, съвсем на заден – съдебните решения и законите зад тях.
Не мисля, че така е редно. Не мисля и че сега случаят със Спаска Митрова е от естеството на иначе честите изстъпления в югозападната ни съседка, против българите. Но, извинянайте, напоследък се оказва, че в Македония, дори когато глобят за минаване на червен светофар, виновните вече твърдят, че властите го правят, защото били с българско самосъзнание. Чак ми е неудобно, че самият аз съм с такова, хем солунско, хем кукушко, а бе, "македонско" потекло.
Всъщност, привет, уважаеми съблогъри!

Опиянен от лятото

Пред мен е дълъг списък, чието изготвяне ни отне две вечери. Сега отмятам в него, едно по едно неща, на които след това им остава само да се борят за място в препълнените сакове. Лятото е в разгара си, горещините предстоят, правителство ще има и без мен, а и “работата не е заек, да избяга”, затова и се решихме, най-накрая, да заминем на море. Предварително проучих колко от къмпингите са оцелели, установих, че все още се намират и с удоволствие прочитам точка първа, втора, трета...., фенерче, батерии, барбекю, скара, такъми и въдица, Книги за Мен и пак книги, кабел, разклонител, крушка ... Все неща, чието споменаване, буди у мен дълбоко чувство на доволство, усещане за въздух и звуци, като например свирнята на щурци надвикващи прибоя. В главата ми изникват спомени, как някога, когато приспивахме децата, се позовавахме на неоспоримия авторитет на близкия смокинов храст и Торбалан в него. Това винаги и силно действаше, а храста суетно се рошеше под бриза. Сега децата са голями, особено едната дъщеря и съм доволен, че този път, по някакво щастливо стечение на обстоятелствата, пак ще бъдем четирима. Да му мисли единствено "Пасатът", защото вкъщи ще останат май само плочките и котката, горката Ще го утешавам, както и себе си с Chris Rea - перфектна музика за пътуващи.
Уважаеми блогъри, които ме четете, по причините по-горе не очаквайте от мен реакция на евентуални ваши коментари, не помисляйте, че се надувам - просто няма да ме има за известно време. Колко ли? И това не сме решили, но се надявам, че докато ни омръзне. Това е едно от малкото предимства на хората, работещи за себе си.

По-добре късно, отколкото никога

Въпросът, повдигнат от Радан, породен от статията на Templar, обогатен от Ангел Грънчаров и доразвит от Валентина Иванова вълнува дълбоко и мен. И ще си позволя да споделя собственото мнение, което е възможно да се различава коренно, от досега публикуваните. Нищо чудно, да е еретично, лекомислено и всякакво, но смятам, тъй като е мое, че е редно е да го споделя.
На първо място искам да обърна внимание на един факт, чиято значимост е от изключително значение. Защото във всички споделени мнения е очевиден главния престъпник за сполетелите ни неудачи, има собствено и фамилно име, инициали на квадрат, изредени са деянията му, роднините, цвета на някогашната му партийната книжка и т.н.
Това са обективни фактори - имало ги е преди, имало ги е въпреки нас и очевидно не са ни внезапно връхлетели.Това е бил ландшафта на който сме провели битката. И някак странно ми се струва, че след всяка несполука откриваме виновник, когото сочим настървено с пръст... И все сме изненадани, че ни се е случило, че народа бил такъв, предизборния щаб – онакъв.... В контекста на тези истини, в продължение на толкова вече избори е очевидно, че не отминалият 5 юли ни е поставил в нова ситуация. Ако по този въпрос няма спор, то много от аргументите, пряко или косвено касаещи персоната Борисов, биха били без всякакво основание. Припомням само, че в годините на създаването на партия ДСБ, очакванията ни за предстоящото представяне на парламентарните избори бяха основани единствено на препълнени до “незапомненост” зали, и се случи така, че бързо ги попари сполетялата ни действителност. Тя ни отреди последното място по численост в онова отминало 40-то Народно събрание. По вид избори и по резултат не просто има прилика, а си е направо същата реалност, но тогава нямаше Борисов! Помня, че виняхме Сидеров. И е уместно да заключа, че не е само съвпадение.
А на Валя ще възразя, че Борисовите изказвания никога не са били в смисъла ( нашият сърцат и характерен патос) на антикомунизма, така ревностно проповядван от ДСБ и СДС. Думите му “анти-бсп” бяха просто нобходимо оправдание и вид легитимация, бяха увертюра на предстоящото му шумно сядане в дясната ложа, стовари се върху краката ни, буквално.
Вината си е наша, обаче!
Освен това, вот за Бойко не е десен вот, както и е вярно, че вот за ОДС и Костов през далечната 1997 също не беше десен вот ( да ме прощават политолози и социолози, но в никоя държава няма перманетни общности в политическите си възгледи - има динамични такива, които винаги правят преоценка на себе си и на поведението си на предишни избори, както и на политиците). Затова смятам за странни всякакви опити за мерене на десните в количество, остатъка бил “левите” (обикновено е обратно). Единствено за едни либерали, у нас, съм склонен да се съглася, че е възможно да бъдат мерени количествено, но пак при определени условия в избирателния закон. И понеже вярвам, че това твърдение едва ли е спорно, тогава не намирам основание за тезата на Templar и допускането му, че ГЕРБ са основни конкуренти на автентичната (традиционната, както я нарича той) десница. Освен това, “десни избиратели” е термин, като “петоъгълен четириъгълник” в българската действителност – има смисъл за мен и теб, в партийния клуб, но на приятелите си редовно се налага да го обяснявам, а те така и не ме разбират.
Как да го кажа... – основен конкурент, не знам, но основен виновник сме си самите ние. Сега няма да доразвивам, това свое твърдение, загатнал съм го, но след повече прочетени мнения със сигурност ще го направя.
В допълнение искам да споделя убеждението си, че след Сакскобурготски, Сидеров, Борисов, със сигурност ще има следващ. Това е съждение основано на житейски опит , не че ми харесва. Проблем, който се решава с действия. И намесвам и поправям Радан – правилното е "дотук мислихме, оттук – действаме".

Особености на националния лов

Фотограф: Надежда Чипева

Не мога да не призная, че покрай всичките събития и обрати, съпътстващи съставянето на ново правителство има и един герой, който искрено ме разсмива.
Яне Янев публично се възмути и произнесе една толкова крилата фраза - “политическо бракониерство” в упрек на Борисов, че със смях си спомних, как самият Янев в 40-то Народно събрание, без следа от сегашните морални категории, с които се опитва да борави, “наловува” не един или двама, а цели десет депутати. Измежду “отстреляните” бяха Димитър Абаджиев, Нено Димов, Марио Тагарински, Димитър Димитров и Димитър Йорданов.
Сега пък се е вживял в ролята на горски и клейми бракониерството, докато ловните трофеи се развяват зад гърба му.
Смях!

Пълно (почти наполовина) морално основание

Борисов заяви, че имал пълното морално основание, да състави самостоятелно правителство. Само че, зависи колко му е на човек морала. Защото, ако бъдещият ни премиер има впредвид, че по силата на обстоятелството, почти половината от избирателите гласуваха за него и това му дава “пълното” морално основание за самостоятелен кабинет, то думата по-горе “почти” добива по-друг смисъл. Особено след евентуална реплика – “а по-голямата част от половината, за кого гласуваха, г-н Борисов?”
И понеже наскоро лидерът на ГЕРБ публично се похвали, че вече десет години се занимава с политика, близко до ума е, че би трябвало да е наясно, че това което се опитва да направи, справедливо и неслучайно се окачествява, като правителство на малцинството. И от моя гледна точка, на човек от мнозинството, гласувал за друга политическа сила, не за Борисов, действията му в посока еднопартиен кабинет са освен хазартни, но и неморални, защото застрашават бъдещето на държавата, в която живея. И просто се надявам, че думите “да гарантираме стабилност” не са думи на вятъра, защото за това се иска работа, не меморандуми.

Натам вървят нещата

Наблюдавйки действията или по-скоро бездействията на Борисов по съставяне на правителството, все по-убедено си мисля, че май бъдещият ни премиер отново ще си има своето оправдание за евентуални неуспехи. Оправданието му ще звучи, вероятно така: “еми със 116 депутати – толкова!”. Не съм забравил, всекидневните вечерни репортажи – “аз ги хващам, те ги пускат”, както и първото му половин кметуване, когато всички в общинския съвет бяха лоши и му пречеха, после пък когато софиянци му уйдисаха и наизгониха тези дето пречеха, единствен, но редовен виновник за несполуките на Кмета в софийските дела, беше правителството. То друг нямаше кой да е вече.
И както личи, в дванайсет без пет на 27-ми, по стар величествен обичай, ще осъмнем с новината за едно голяяяямо малцинствено правителство. Всъщност, като помисля, то Бойко цяла предизборна кампания изкара толкова успешно и то на куц крак, та аз съм взел да се кахъря, дали ще може да води правителство на патерици. Лошото е, че ще падаме заедно и вкупом но не можем да се сърдим на някой с патерици.

Психични отклонения у психотерапевт

Този кратък текст е провокиран от едно интервю на бивш съпартиец(заглавието е линк), за чието съществуване разбрах от Haralanov и единствено заради него си позволявам да го коментирам. Усилие, което иначе не бих направил.
Първото ми впечатление от статията на Михайлов, е че това са думи на озверял от огорчение човек. Огорчението му не го разбирам, но се досещам за изворите му и съм сигурен, че не е за обществото ни, нито е за ДСБ, нито дори за съдбата на десницата, а по-скоро е огорчение от собствен житейски провал на доктор с печален опит да смени професията си. Човек говорещ за кръв по нечии ръце, предсказващ пак кръв по шията на Телохранителя, секира и появата на познат от доскорошните клипове злодей, изкачащ зад Борисов. И първото ми впечатление става и последно.
В тази статия има само диагнози и нито едно твърдение не е подкрепено нито с факти, нито пък поне накратко е обосновано, а изречения, като “Бойко – премиер – шедьовър на национална некадърност” и подобни единствено емоционални заключения, с каквито изобилства текстът, не мога и не искам дори да обсъждам.
Михайлов има един огромен проблем, негов собствен, защото той разглежда хората, политиците, събитията, като пациенти наредили се пред кабинета му. Дори, как да кажа, държи се, като психотерапевт, раздаващ диагнози на колегите и персонала в психо-клиника. Той не забелязва болните, напротив – консултира се с тях.
Така че, моето мнение е, че този текст не поглед върху политическата ни действителност, не е оценка за политиците и партиите зад тях, не е анализ на българския гласоподавател и поведението му на последните два избора, а само разкрива истината за здравето на автора.

7 процента надежди

Четири “следизборни” дни са достатъчно основание за проява на политическа трезвеност в нещата, казани или написани от мен. Освен това, седем изборни кампании, в които съм взел активно участие, би трябвало да са достатъчен повод за някакви изводи, една част от които верни само според мен, други – широко споделяни.
За да съм съвършено ясен по-долу, искам да отбележа дебело, че наистина в сегашната десница, погледната широко, има два ясно очертани профила. Някои ги назовават “нова” и стара”, с което категорично не мога да се съглася и смятам, че тези названия са въведени умишлено с явна надежда за психологическо въздействие върху привържениците на едните или другите. Смятам за уместно и единствено отговарящо на истината названието “автентична” десница, в лицето на двете основни партии в сегашната “Синя коалиция” и “мимикрираща” за формацията на Бойко Борисов. Както, между впрочем, Яне Янев и подопечната му партия, който очевидно не е “нов консерватор”, нито пък е бил някога “стар земеделец”, нито “стар седесар”. Той е такъв, какъвто е удобно да бъде и това няма нищо общо със споделяна ценностна система и изповядвани възгледи. Има общо с едни европейски пари, с една свободна политическа ниша и с един проект на родни “шестаци”. И, разбира се, с липса на основно човешко качество – съвест. Според някои и според мен, голяма част от казаното за Яне, може да се твърди и за Борисов, и при спомена за добре известната му лична драма между деполитизацията в българската армия (пожарна) и партийната му книжка в близкото минало, се сещам за израза “няма бивш комунист”.
И за да продължа с моите изводи, за които споменах, обръщам внимание, че казвайки дясно и десни имам впредвид единствено ДСБ и СДС.
На изминалите избори “сините” получиха своите 6,76 процента, число, което потвърждава правилността на усилията на Костов от Ноември 2008г. за спасяване на оцелялото дясно воинство. А благодарение на тези усилия, едни близо триста хиляди души имаше за кого да гласуват в неделя и внушителната цифра на тези хора ме кара по-лесно да приема незначителния процент по-горе. Но не мога да го пренебрегна и да не заключа, че каквито и мероприятия да провежда една партия, колкото и енергия, хъс, средства да влага, каквито и срещи да прави, пиари, програми, промоутъри и всякакви други глупости, резултатите са лично за лидерите Костов и Мартин Димитров. Слава богу, все пак, че десницата ги има, но очевидно не е достатъчно. Както резултатите на ГЕРБ са такива, каквито са, не заради Божидар Димитров, Вежди Рашидов, Цветанов и всякакви други. Това са очевидно гласове за Борисов.
В този ред на мисли обръщам внимание на представянето на НДСВ на евроизборите и месец по-късно на парламентарните за да потвърдя своето впечатление и твърдение, че на десницата й липсват фигури. Хора с излъчване, компетентност и харизма. Хора със собствено мнение и възможност за публични изяви. Десницата и в частност ДСБ има, с голямо “Л”, лидери, но има една огромна липса - няма “втори ешалон” политици. И колкото по-бързо осъзнае това, толкова по-лесно ще излезе от там, където е. Десницата не търси и не обучава политици, а просто ги чака да се появят, барабар със знанията и уменията, което според мен е безумие или най-малкото е непростимо политическо късогледство.
Накрая ще споделя, че лично аз имам своите почти седем процента надежда, че това е било дъното и че оттук нататък предстои доброто, както за мен, така и за онези 286 хиляди души. И искам да изкажа едно огромно благодаря на тези хора! Благодаря специално и на онези 3200 човека от “Красна поляна” избрали 19 –ти номер, заради които съм изпълнен с вяра.

От какво се страхува мистър Клийн

Все по-странна ми се вижда кампанията на БСП и партньори, в която вместо предварително обявеното “презареждане”, обливащо ни предизборно с ведри репортажи на пламнал комсомолски устрем в спонтанни бригадирски движения, ставаме свидетели единствено на откровенно хленчене. Рев, сълзи, прокоби и скубене на коси, че идвал Костов. Дори майор Деянов от “Всеки километър”, сега на "всеки час", не пропуска да проплаче по радиа и телевизии, че само “ти можеш да спреш Костов”, а главен герой на поредния сериал в творческата биография на Данаилов е някаква секира...
Според информациите, изработването на подобна PR- стратегия е плод на работата на някаква американско - израелската фирма - Джи Си Ес, с която БСП работела за тези избори и понеже тези хора не са българи и няма как да знаят какво точно се е случило тук, през последните двадесет години, та затова и няма как да разберат, че да плашиш с Костов е най-глупавото хрумване за предизборна кампания. Защото такива клипове гледат не деца, а зрели хора, а и Костов не е Баба Яга. Защото дори в учебника по история за шести клас вече пише, че цели десет години след рухването на комунизма (уж, де...), едва при управлението на същия този Костов, България поема по пътя, който я извежда до точката в която сме – страна членка на Европейския съюз и на НАТО. Защото именно поради критериите за управление на държава, на които отговаряше Костовото управление, утре Станишевото правителство ще е някъде до Беровото, ако не и след него. А за тримата премиери на социалистите през тези двадесет години - Луканов, Виденов, Станишев, в учебниците по история ще има по два-три тъжни реда. Защото това, което пък не пише в тях, засега, е че единствено Костов има смелостта да изрита през вратата Доган. Кураж, чиито последствия той носи и до днес, но ползите се изразяват за държавата ни. Защото при връхлитащата ни икономическа криза е по-добре Командир, отколкото Станишев.
Това всичко са страховете на Станишев, страхове с основание. Страхове за него си, не са за нас, не са и за държавата.

Денят на оповестените липси в една от 26-те поредности

Тези букворедици (позволи ми Аметист), по-долу,ще ги наредя за това, защото уважавам всичките онези, които въпреки рядкостта на усилията ми, да понадрасвам нещо тук, редовно ме посещават и четат. Всъщност бих искал първо на тях да поднеса своите дълбоки и искрени извинения. Извинения, че е възможно да съм ги заблудил в това, че политиката, освен всичко друго, би трябвало, без изключения да е и демонстрация на принадлежност към определени ценостти. И че в нея, политиката, червена нишка е моралът. Че той е много важен и че е редно така да бъде. Дори, признавам, твърдял съм убедено, че всъщност е така... Твърдях го убедено поне за партия ДСБ...
И че изразът “дотук са гражданите, да влязат политиците” е израз без логика, без смисъл и без всякакво разумно основание, според мен.
Бъркал съм!
Казвайки това, пред аудиторията на блога си, съм наясно, че ще чуя онова, колкото древно, толкова и смразяващо “анатема”. Ще го чуя първо от онези, с които сме “другари по оръжие”. Възможно е и да го чуя от приятели. Очаквам го, не го разбирам и по-важното - не смятам че е достатъчният повод, за да се откажа от намеренията си да отвоювам. Правя го, защото смятам, че така е редно. Защото иначе ще ме е срам от себе си. Ще ме е срам и някога, когато с побелялата брада (коса едва ли ще остане) ще трябва да разказвам и на внуците, дай боже, за себе си.
А казвам “отвоювам”, защото вярвам, че се боря за неща, които ми принадлежат. Принадлежат ми изначално -на мен , на децата ми, на внуците, на нас, гражданите...
И те ли са “дотук"?
Поуморих се, признавам. Поотвратих се. Пак признавам.
Всъщност, за да съм по ясен - в листите на моята коалиция има една огромна липса, която всичките останали излишества не могат да компенсират. И мислите ми в ОНАЗИ публикация и по-горните, са все по темата.
И аз искам отговор!

Излишният чин в класната стая

Претендираме, че живеем в демократично общество. Или, най-малкото, се опитваме да изградим такова. И за мен е странно, когато в едно такова общество, някой родител или някое семейство заяви, че иска само да носи на плещите си грижата за образованието на детето си, това тутакси извиква срещу нега безчетна орда от яростни противници на толкова личен избор, какъвто е изборът за начина на обучение на детето. Върху такъв родител се изсипват ругатните на толкова хора, колкото са на учителска заплата. Поне толкова!
Отгоре на всичко, дръзналият да поиска правото си, да подпомогне, по свое усмотрение и според своето родилско виждане бъдещето на детето си, бива веднага заподозрян, че е против учителите въобще, против училището, а от там се заключава, че е против обществото ни.
Накратко, аргументите на тези, които намират, едва ли не за светотатство едно подобно желание на нечии родители - да образоват сами и вкъщи децата си, аргументи, които обобщих от предишната ми публикация, сега си позволявам да събера в три по-общи въпроса:
Първият от тях е, че въпреки ниското ниво на обучение в съвременото училище в България, което не се оспорва, там детето среща обществото такова, каквото е в държавата ни и така се научава да оцелява и успява.
На този аргумент, който намирам за най-съществен и по-важното, опрян на грижа за децата, бих отговорил следното: родител праща детето си в училище първо, защото така повелява законът и второ, вече негова надежда - да може то да научи там и с тайно упование - да блесне и се отличи сред другите. Но и с притеснения – дали учителят и класът ще е добър, дали средата – подходяща, дали в училищният двор, или пък в междучасието, или пък там, някъде на пейка, след училище, неговата рожба няма да попадне под влияние, което иначе, в присъствие на родителя не би се случило. Напомням, че говоря за тези пословични и важни първи седем години. И допълвам хипотезата си с предположения: ако учителят е лош, дори и само към детето ми, ако то попадне в среда, която аз, като родител и в тази крехка възраст, категорично бих ограничил от него, все пак му се случи.Смятам, че последиците биха били неописуемо по-лоши, от тези, ако бих имал пряк контрол над него. Ако бих имал възможността, да определя учител, лично, на детето си. Дори това да е за сметка на реалната представа на детето ми за обществото. И смятам за нелепо и погрешно, да обяснявам на дъщеря си - едва на седем, осем, девет... дванадесет, че лошите и лошите неща в държавата ни са реалност. Пък и в крайна сметка, това, от какво да избера по важност да предпазя детето си би трябвало да е мое право, право на родителя.
Останилите два аргумента са често повтарящи се, но далеч по-несериозни.
Казват, как ще ти остане време да работиш, за да нахраниш семейството ти и после пък да преподаваш математика, български, литература.....
Отговарям – не берете грижа. Ако един родител е избрал, стига да е позволено, да има грижата за образованието на детето си и е приел, че то ще се явява на матурите, за да бъде оценено – оставето го на себе си и на отговорността му. Дали сам, дали с нает учител – негова си работа. Но да отнемеш правото на някой, да отглежда и обучава вкъщи детето си и от друга страна, да му разрешаваш да ражда деца на воля, дори и да го поощряваш, ми изглежда малко ... “еничарско”.
Третият аргумент – децата днес са толкова лигави, че учителите не успяват да се справят с тях е аргумент само на учители, защото родител не би го казал, дори и да е истина. На него бих показал само изумлението си, че някой се занимава и дори му е професия, с обучение на деца, с които той не може да се справи, и които смята за “лигави”, за оправдание на своя некадърност.

И в заключение, на тези, които смятат, че не уважам учителското съсловие и не ценя труда им, ще призная, че и двамата ми родители, които всъщност дълбоко тача и обичам, са учители. И подчертавам, че не става дума за това, добри или лоши са учителите в днешно време, а просто смятам, че е за уважение правото на всеки родител да избере доброто за детето си, защото така или иначе, няма как да избяга от оценка на избора си, отнасящ се за обучението на децата му, при приетите “външни оценявания”. Които всъщност адмирирам.

Г-жо Макълдауни...

На американската посланничка, госпожа Нанси Макълдауни бих казал само, че нейното притеснение е само притеснение. За което й завиждам. За мнозина българи, обаче, поводът за превъзходителските й тъжни чувства е причина да намразят и държавата си.
Мисля си, че ако бях на нейно място, бих приел предизвикателството, да назова нещата с истинските им имена. Направо и в очите на Станишев и Доган. Да спомена за обръчите, за сараите и баснословните богатства на Доган. За странното явяване на последния, веднъж в годината, на работа ...
Да попитам защо в европейска страна отвличанията са ежедневие. Защо го правят униформени? И след като са такива, защо пък, в края на крайщата да не са и полицаи? А? Да е доказал някой, че са само преоблечени?
Защо Първанов и Станишев се редуват във висене пред кабинета на Путин или там новият... как му беше името....? Опитвайки се да решават руските проблеми.
А нашите, българските? Тях ще решават ли изобщо? Проблемите пред нашите деца в училище, пред бащите и майките ни захвърлени на милостта на някакъв служител в Здравна каса?
Дипломатичността е прието и ценено качество за посланици, но не е ли редно и това да има граници? И тези граници къде са – в областта на сърдечните предсърдия на посланника, формулирани обикновено, като съвест, или просто продиктувани от протокола? Къде точно ги намирате, г-жо посланик? И докъде бихте очертали своята поносимост?
Госпожо Макълдауни, това тук, не е точно страна на чудесата, но бих искал да Ви уверя, че ако Алиса виждаше само нечия глава, това което Вие виждате, е само нечия опашка. А от нея нагоре е просто страшно! Затова и не разбирам смекченият Ви тон. Да не говоря за странния оптимизмъм в думите Ви. Нито за надеждите на голяма част от българите, възлагани на Вашата страна. От около 25 години, между впрочем...Нито пък за Удроу Уилсън и мечтите му?

Моите кандидати

Днес се проведе регионалното събрание на вечно подценявания 25-ти МИР. Събрание, на което определихме своите кандидати в листата на Синята коалиция. Между другото, подценяването е съвсем заслужено, защото този район е любимо място единствено за Цветелин Кънчев и е поле за изява само на ромите. От цялата страна :) . Затова и поздравявам неколцината, осмелили се да водят битка тук. И сърдечни поздрави за тези, заели челните места в листата на ДСБ.
Ето и резултатите по брой на получени гласове:
1. Екатерина Михайлова – 159 гласа;
2. Любка Доинска – 126 гласа;
3. Борислав Мавров – 97 гласа;
4. Юлиан Буров 78 гласа;
5. Мариян Бухов – 60 гласа;
6. Таньо Стойчев – 59 гласа;
7. Христо Даскалов – 53 гласа;
8. Бонка Василева – 43 гласа;
9. Васил Стипцов – 34 гласа.

Сърдечни поздрави и за осмото място, защото на него е човек с голям потенциал!

Преди всичко - депутат?!

Защо е сладко да сте депутат, г-н Нено Димов?
Последното от Вашите превъплащения ще е депутат от групата на Яне Янев, както разбирам от медиите.
А в главата ми отеква още онова партийно събрание в “Красна поляна”, когато една жена, от залата, Ви зададе въпроса, бихте ли сменили партийната си принадлежност, според която са Ви избрали, когато и ако станете депутат. Отговорът Ви беше наистина пространен и патетичен, но се свеждаше до едничката дума – “не!”. И Ви избрахме, г-н Димов, повярвахме Ви. Както тази женица, така и аз, така и още около триста души гласувахме за Вас.... Отредихме Ви челно място в листата на 25 МИР, от листата на ДСБ, г-н Димов.
Но на Вас не ви хареса просто да сте депутат от партия ДСБ. Хареса Ви ужасно да сте народен представител. Иначе не не намирам логично обяснение на неистовото Ви прескачане от партия, в “независимост” и отново в партия...
Дори, въпреки разговора с Вас в онова кафене, вече не бих се изненадал да сте в листата и на “Атака”, защото приказките Ви са очевидно без значение. Ако Ви поканят, разбира се. Но Сидеров е по-умен от Янев, Янев е по- умен от Вас, а онези триста души, които споменах, са по-умни от вас тримата, така че очевидно Ви предстои да се върнете на село след изборите. И когато влезете в кръчмата, на мегдана, никой няма да ви бръсне за слива.
Като мен, например.
И няма да се изненадам ако видя, че от джоба Ви да стърчи една обикновена димка.
Пък как ще обяснявате тези неща на децата си е Ваш проблем!

Без гащи

Чувал съм, не съм го изпитал, но казват, че когато някой изпадне в истерична криза, най-доброто средство да излезе от нея, е да му се зашлеви силен шамар.

Тези дни си мислех за Барозу. Някак, мислех си за него със съчувствие. Защото е известно, че винаги има и първи път, но в този случай, първият път на този португалец е да види премиер без гащи - Станишев. А тъй като същият този Станишев е и премиер на моята страна, то червенината по бузите ми не изчезва.
А той, премиерът ми си хленчи, секне се, обърсвайки лицето си с опакото на ръката пред всички медии... Вайка се, че сам не можел да управлява, а освен това и вика с цялото държавно гърло "помощ"!
Но държи помощта , която да му бъде оказана да се измерва в..... европейски чиновници – около стотина.
Молбата може да изпълни единствено Барозу, но е очевидно, че той, горкият, просто се втрещи. Не, не от гледката на премиер без гащи и европейски чиновници наоколо. Мисля, че е от мисълта за нужда от шамар.

Барозу всъщност го направи.

Мен ръцете ме сърбят отдавна и също смятам да го шамаросам. Надявам се и вие. На тези избори ще имаме възможност.

Таралежът

От новини и обрати покрай дясната коалиция взех да дишам на пресекулки. В началото тръпнех в очакване, че нещо, като здрав разум, ще се зачене и впоследствие роди в СДС. Тъкмо когато това, като че ли се случи и върху слабите ми вече нерви се стовари притеснението, че на лидера им Мартин Димитров май ще му “хвръкне главата”. Той, слава богу, оцеля, но дочувам че някои в партията му щели да правят друга коалиция, само че без Костов...
Някак странно ми изглежда една партия да участва в две коалиции, но като си помисля, на какво ли не съм бил свидетел за двадесетгодишната ни нова история си казвам: “може пък и това да стане!”.
Но най-трудно за проумяване ми е едно събитие отскоро. Някак изведнъж се оказа, че ако се интересува човек от политика и иска да е добре информиран, трябва да гледа и Вип Брадър. Защото там съвсем съзнателно бил влязъл третия стълб на дясната коалиция - Сузи дългото бедро (Кошлуков).

Може и да го е направил по политически причини, които аз лично не мога да проумея, но това си е мой недостатък. Не разбирам, обаче, какъв ще е приносът на този Кошлуков в дясното обединение, само дето натрапчиво в главата ми се върти една поговорка, за един таралеж в гащите.
Май в повече ми идват тези вълнения!

Седесарски митове

Съмненията ми, че СДС, към което признавам, че изпитвам носталгични чувства, породени от някогашното ми членство в тази партия, все повече заприличва на онзи древен бог – Янус, от вчера се превърнаха в мое дълбоко убеждение. СДС очевидно има две лица и всяко едно от тях изразява свое мнение. А едно от тези лица аз никак не харесвам – това на СДС – София. Въпреки, че там, в Софийската им организация, аз познавам поне един човек с качества, които уважавам, на когото поднасям своите извинения.
В убеждение се превърна и друго мое подозрение – в СДС има огромен дефицит – дефицит на лидерство. Защото за мое огромно съжаление, Мартин Димитров, който е един безусловно умен и почтен човек, по никакъв начин не показва качества на политическо мъжество, каквото е редно да има един лидер на политическа партия. Особено ако тази партия е дясна. И ако е СДС. За да си лидер на политическа партия съвсем не е достатъчно да си неин председател. Никак даже! Защото Лидерът трябва да умее да убеждава, да отстоява и най-вече – да умее да води.
В контекста на казаното няма да скромнича и ще заявя, че аз, като член на ДСБ имам своят лидер, се възхищавам на поведението му, на авторитета му, на ума му. Възхищавам се на това, че съумява да намира и показва пътища. Иван Костов е личност, която увлича, чертае посоки и умее да ръководи – държава, общество, съмишленици, партия.....
На онези от СДС, които уж неразбирайки, продължават да сочат Иван Костов за виновник, като се започне от сегашното състояние на партията им, та чак до двойките в бележниците на внуците или децата им, ми се иска, като редови член на ДСБ само да им кажа: както аз, така и поне деветдесет процента от това, което е в ДСБ, сме там заради същият този Иван Костов. И когато някой ми заразпрявя, че обединение може, но без Иван Костов, както аз, така и споменатите деветдесет процента членски състав сме наясно, че и ние сме нежелани. ( http://www.focus-news.net/?id=n1142473).
Ми... прав ви път! Даже така, на мен лично, ако на такива "отворковци" посоча вратата би ми било много по-лесно!

И в заключение ще кажа: Ако зададеш на СДС един въпрос, очаквай поне два отговора, ако поискаш среща с председателя, очаквай поне две срещи и то с двама такива....

Софийските клетки

Какво означава, да си съвестен гражданин?
Разбира се, наред с други важни неща означава, че когато си свидетел на нередности и прояви на пълно беззаконие, особено на такива, от “масов тип”, да алармираш властите.И е естествено да очакваш добра развръзка, според законите.
Това, за което ще пиша по-нататък, са неща, които всеки от нас е виждал. Виждал ги е и Голямият Кмет, а и 24-те “по-малки” кметове по райони в града ни, виждал ги е и Главният и 24 – те “по-неглавни” архитекти на столицата.
И какво от това? Посевместността на това явление, масовостта на проявите му, е само в подкрепа на обзелото, както мен, така и вероятно всички столичани (освен около 40 000 души) убеждение, че законите ги има, за да бъдат само написани някъде....

Преди няколко седмици, връщайки се към осем часа вечерта от работа, както обикновено загубих около десетина минути от вечерния си отдих в търсене на място, близо до блока ми, за да паркирам. Пак както обикновено, такова не открих. Паркирах пред съседния блок, известен в квартала с името “блокът на Първанов”. Е, бил е такъв преди около седем години и ще е отново “негов”, след около три. На следващата сутрин, намерих под чистачката на предното стъкло зловещ надпис, накратко разясняващ, че ако искам да нямам проблеми с возилото си, да си го паркирам на паркинга пред “собствения блок”.
Та, поогледах се аз и като за първи път прогледнал, се впечатлих от редицата бетонни клетки, до една незаконни, дори електрифицирани, които имам удоволствието да ви покажа:

Днес отделих доста време за да фотографирам, обознача положението им и прилежно измеря тези постройки. Размерите им са 4,5 на 3,8 метра. Което прави 17,1 квадратни метра площ. Отнето е тротоарно, улично и зелено пространство.Отнето е моето, вашето право да се придвижвате спокойно по изграден от общината (от всички нас) тротоар, отнето е пространство, отнет е чист въздух, отнето е правото ми да паркирам автомобила си пред блока. Общото между тези бетонни нарушители, дело на малцина тарикати, е грозота и пълна незаконност.
Освен това, по измерванията, които собственоръчно направих, се оказва, че две такива гаражни клетки заемат място, колкото три паркирали автомобила!
Вижте сами:

По данни от общинския съветник от ДСБ г-н Вили Лилков, общият брой на тези уродливи форми, родени от незначителна общинска сила по опазване на реда, е около 10 500 броя. И като ги сметна излиза, че са откраднати от площта на столицата около 180 хиляди квадратни метра – от мен, от вас, от София. Вярно, вероятно някои от тези клетки са законни, но се надявам общината да предприеме необходимите действия към останалите, които да доведат до премахването на останалите. Пак по информация от г-н Лилков се оказва , че общината разполага с машина, струваща милиони, която от тези бетонни клетки би могла да произвежда пътна настилка....

Е, искам ги обратно тези метри пространство.! Както искам и настилка по многото калища.
Искам общината да санкционира нарушителите, искам те да си платят разноските по премахването, а не аз, данъкоплатецът.
Искам този, чието дело представям по-долу на снимката, да покаже, ако не пред районната администрация, то поне пред живеещите в блока - комшиите, документи дали наистина общината му е разрешила да си разшири панелката с още една стая. Защото се оказа, че от жилището до гаража, в непосредствено съседство е изградена и “топла връзка”! И да отговори – кой му даде разрешение, дори да електрифицира новата си придобивка?

Искам да ги няма!
Уведомявам тези от вас, които желаят да се включат в инициативата да премахнем подобни безумия и биха искали да помогнат на инициаторите – “ДСБ – София”, че от следващата седмица на следния сайт:
http://mydsb.org/
ще се събира снимков и всякакъв достоверен материал по темата в помощ на акция по премахването на подобни символи на столицата