Излишният чин в класната стая

Претендираме, че живеем в демократично общество. Или, най-малкото, се опитваме да изградим такова. И за мен е странно, когато в едно такова общество, някой родител или някое семейство заяви, че иска само да носи на плещите си грижата за образованието на детето си, това тутакси извиква срещу нега безчетна орда от яростни противници на толкова личен избор, какъвто е изборът за начина на обучение на детето. Върху такъв родител се изсипват ругатните на толкова хора, колкото са на учителска заплата. Поне толкова!
Отгоре на всичко, дръзналият да поиска правото си, да подпомогне, по свое усмотрение и според своето родилско виждане бъдещето на детето си, бива веднага заподозрян, че е против учителите въобще, против училището, а от там се заключава, че е против обществото ни.
Накратко, аргументите на тези, които намират, едва ли не за светотатство едно подобно желание на нечии родители - да образоват сами и вкъщи децата си, аргументи, които обобщих от предишната ми публикация, сега си позволявам да събера в три по-общи въпроса:
Първият от тях е, че въпреки ниското ниво на обучение в съвременото училище в България, което не се оспорва, там детето среща обществото такова, каквото е в държавата ни и така се научава да оцелява и успява.
На този аргумент, който намирам за най-съществен и по-важното, опрян на грижа за децата, бих отговорил следното: родител праща детето си в училище първо, защото така повелява законът и второ, вече негова надежда - да може то да научи там и с тайно упование - да блесне и се отличи сред другите. Но и с притеснения – дали учителят и класът ще е добър, дали средата – подходяща, дали в училищният двор, или пък в междучасието, или пък там, някъде на пейка, след училище, неговата рожба няма да попадне под влияние, което иначе, в присъствие на родителя не би се случило. Напомням, че говоря за тези пословични и важни първи седем години. И допълвам хипотезата си с предположения: ако учителят е лош, дори и само към детето ми, ако то попадне в среда, която аз, като родител и в тази крехка възраст, категорично бих ограничил от него, все пак му се случи.Смятам, че последиците биха били неописуемо по-лоши, от тези, ако бих имал пряк контрол над него. Ако бих имал възможността, да определя учител, лично, на детето си. Дори това да е за сметка на реалната представа на детето ми за обществото. И смятам за нелепо и погрешно, да обяснявам на дъщеря си - едва на седем, осем, девет... дванадесет, че лошите и лошите неща в държавата ни са реалност. Пък и в крайна сметка, това, от какво да избера по важност да предпазя детето си би трябвало да е мое право, право на родителя.
Останилите два аргумента са често повтарящи се, но далеч по-несериозни.
Казват, как ще ти остане време да работиш, за да нахраниш семейството ти и после пък да преподаваш математика, български, литература.....
Отговарям – не берете грижа. Ако един родител е избрал, стига да е позволено, да има грижата за образованието на детето си и е приел, че то ще се явява на матурите, за да бъде оценено – оставето го на себе си и на отговорността му. Дали сам, дали с нает учител – негова си работа. Но да отнемеш правото на някой, да отглежда и обучава вкъщи детето си и от друга страна, да му разрешаваш да ражда деца на воля, дори и да го поощряваш, ми изглежда малко ... “еничарско”.
Третият аргумент – децата днес са толкова лигави, че учителите не успяват да се справят с тях е аргумент само на учители, защото родител не би го казал, дори и да е истина. На него бих показал само изумлението си, че някой се занимава и дори му е професия, с обучение на деца, с които той не може да се справи, и които смята за “лигави”, за оправдание на своя некадърност.

И в заключение, на тези, които смятат, че не уважам учителското съсловие и не ценя труда им, ще призная, че и двамата ми родители, които всъщност дълбоко тача и обичам, са учители. И подчертавам, че не става дума за това, добри или лоши са учителите в днешно време, а просто смятам, че е за уважение правото на всеки родител да избере доброто за детето си, защото така или иначе, няма как да избяга от оценка на избора си, отнасящ се за обучението на децата му, при приетите “външни оценявания”. Които всъщност адмирирам.