На връщане и след това

Шестнадесет дена бях далеч от политическите събития.
Нарочно не купувах вестници, не слушах новини и не гледах новини, защото просто бях на почивка. Интересувах се от времето, от студена бира, от добре приготвени салати, от добри кръчми и от разпалване на барбекю. Политически се впечатлих само веднъж, но особено силно, когато на плажа забелязах (всъщност първо чух) един шумен човечец облечен с една позната до болка фланелка, рекламираща една коалиция и един номер – номер деветнадесет. В началото мислех да се изровя от пясъка и да му стисна ръката, но след сочните фрази, излизащи от устата му по адрес на силния бриз, се отказах. “И това ако е мохикан” – ми се въртеше в главата и вече ми се искаше точно тази фланелка да не е на гърба му.
Както и да е, но почивката добре ми се отрази, признавам. С огромно съжаление натоварихме колата и поехме обратно. След като изминах, на път за София, магистралния участък на Бургас, по хубавото първокласно шосе към Сливен и под знойното слънце, ме впечатли последователността – километър – патрулка, пак километър и пак патрулка... И без тополи за прикритие на униформените, те просто стояха на възможно най-видимото място, което очевидно вършеше работа, защото скоростомера на автомобила ми, в колоната, се колебаеше около 90. Иначе бях свикнал да ги очаквам на сянка, под някой надлез на пътя, но сега бях изненадан. Признавам - приятно!
Дори “насрещните” не примигваха с фарове, явно им беше омръзнало.
След като пристигнах, по стар, вманиачен, навик се логнах в новините и се изумих от темата на вече няколко дена, напоследък, за една Спаска и един Божидар, за едни вербални ноти и едни македонско-български взаимоотношения. Връхлетя ме спомена за притчата за слона и стъкларския магазин, но не очаквах Божидар да е чак такъв слон... Цяло Външно се оказа въвлечено в едно бракоразводно дело на съседна страна, сега и цялата моя държава е на страната на една майка, неудовлетворена от решението по бракоразводното дело и подробностите в него, като допълнително легло в къщата на майка й и един психясал татко. Пък съвсем неотдавна, спомних си, че пак цели новинарски емисии отделяха внимание на един, този път, български баща, на когото съдът беше разпоредил отнемане на детето в полза на майката, чужденка... Имаше и сърцераздирателни репортажи... Особено по една телевизия и едно радио, радосветско...
И тогава и сега на преден план само емоции и симпатии, съвсем на заден – съдебните решения и законите зад тях.
Не мисля, че така е редно. Не мисля и че сега случаят със Спаска Митрова е от естеството на иначе честите изстъпления в югозападната ни съседка, против българите. Но, извинянайте, напоследък се оказва, че в Македония, дори когато глобят за минаване на червен светофар, виновните вече твърдят, че властите го правят, защото били с българско самосъзнание. Чак ми е неудобно, че самият аз съм с такова, хем солунско, хем кукушко, а бе, "македонско" потекло.
Всъщност, привет, уважаеми съблогъри!