Глинените крака на пенсионния модел

             Напоследък все повече се говори за пенсионния модел в България, за вдигане на вноските, за увеличаване на осигурителния стаж, за пенсионната възраст и дискриминацията в това отношение на мъжа спрямо жената, или пък обратно. Неща, които сами по себе си са важни и засягат много хора, но извадени от контекста на по-глобалния въпрос това ли е пенсионния модел, който ще реши проблемите ни, са напълно лишени от смисъл. А моят категоричен отговор е НЕ. Защото съществуващият модел в България, а и в голяма част от страните от Европа е имал смисъл но при съвсем различна демографска картина, а при съществуващата днес и дългогодишната вече, а за това и очевидна, теденция на застаряване на населението, е напълно обречен на провал. Тук държа да отбележа, че някъде в далечната 1998 г., когато се поставиха основите на днешния пенсионен модел, всъщност философията му и стратегиите за развитието му бяха не това, което той предствлява днес и тъй като, по ред причини реформата спря през 2001 г., цената, която ще платим за продължаването й  едва сега ще е много по-солена. Ето защо факта, че у нас осигурителните вноски са едни от най-ниските не бива да ни води в заблуждението, че с вдигането им ще решим проблемите с недостигащите средства за пенсии, без дори да сме се опитали да погледнем от друга, различна от господстващата днес гледна точка за това, пенсионен модел ли имаме в момента или обикновена финансова пирамида с върха надолу. Защото в България имаме малцина работещи, мнозина неработещи и много пенсионери и всяко едно увеличаване на осигурителните вноски е малоумно наказание за първите, което съчетано с минималните осигурителни прагове и минималната заплата, все неща определяни от правителствата, води до три тъжни последствия: „почерняване” на бизнеса, намаляване на дохода на наетите и мизерни пенсии.
           А за да не го обръщам на характерно мрънкане ще си позволя да изложа възгледите си къде и как аз намирам решение на дълбоките проблеми, грозящи пенсиите както на моите родители, така и евентуално моята, някога. Важно е да кажа, че голяма част от изказваното мнение е лично мое становище и по никакъв начин не би трябвало да ангажира политическите субекти на които симпатизирам. Също така е важно това, че смятам че гледната точка на правителствата за възрастта за пенсиониране на хората не трябва да е като тази на госпожите в детската градина и задължителния сън на децата между два и четири следобед. Защото ние не сме деца, а правото да се пенсионираш е точно като правото на труд – въпрос на личен избор. Право е, да знаеш каква ще пенсията ти и откъде ще я получаваш, задължение е да се грижиш за нея и да не хленчиш за по-голяма, отколкото си предвидил през активния си трудов живот.
        Първото ми, според мнозина кощунствено мнение е, че осигурителната тежест е много висока. Такава я прави не толкова делът й измерен в проценти от осигурителния доход, а огромната й неефективност в частта на бюджета на НОИ. За пример привеждам бюджета за 2010 г., където като приходи от осигурителни вноски са заложени 3 523 783 хил.лв. при средна осигурителна тежест за различните видове категории труд от 30%. В същото време, разходите само за пенсии на НОИ са около 7 135 011, т.е. 42% от всички приходи в държавния бюджет за тази година (преди актуализацията), като недостигащите му средства се предоставят от централния/републиканския бюджет. От това е очевидно, че дори и при двойно увеличаване на осигуровките за пенсии и при евентуална пълната им събираемост, бюджетът на НОИ така и не би могъл сам да финансира изплащането на пенсии, а да не говорим за възможността му да трупа финансов резерв за бъдещи плащания, при неблагоприятната демографска картина в страната. От което правя логичния извод, че дори безкрайно увеличаване на осигурителния стаж, 60 процентни осигуровки, съчетано със същия пенсионен модел води до мизерстващи пенсионери както днес, така и след петдесет години, и изнемогващи работещи.

       Но в модела, възприет през 1999 г. има едно съществено звено, което упорито се пренебрегва вече от две правителства, а именно – вторият стълб от общо тристълбовата ни пенсионна система. В момента в този втори стълб – ДЗПО, вноската от работещите, родени след 1960 г., възлиза на 5%. Това, подчертавам са вноски, които всеки осигуряващ се сам определя в кой частен фонд да внася и натрупването там е по лични сметки, достъпни за проверка по всяко време. Но поради малкият дял от общите осигуровки там, тежестта на средствата от втория стълб в бъдещите пенсии ще е около 15 %, което намирам за крайно недостатъчно. Очевидна е необходимостта да се върви към схема, при която вноската на тези, например родени след 1970г. в ДЗПО да се увеличи от 5 на 10%, при поне същото намаление на парите за първия стълб, на родените след 1980 г. – 15 % и т.н., докато делът на първия стълб в бъдещата пенсия не надхвърля половината от нея.
         Второто ми предложение е в резултат на първото. Може би е крайно в очите на мнозина, но е такова защото е очевидно че натискът върху републиканския бюджет, макар и в относително краткросрочен план, ще се увеличава по отношение на ролята му в дела на пенсиите за около двадесет години. Важното е, че това може добре да се планира и е цената за една жизнена пенсионна система утре, за тези, които работят сега. Това, което ми се струва за удачно за запълване на зейналата дупка в бюджета ще го оприлича, като на избор между две алтернативи – едната е увеличаването на осигурителните вноски, неразумността на което се опитах да покажа по-горе, а другата е вдигането на някой косвен данък, например на данъка върху добавената стойност. Посочвам него, защото от този данък се формира повече от половината от данъчите постъпления, както в тазгодишния бюджет, така и в предишните. Характерната му особеност да се заплаща само от крайния потребител го прави щадящ за бизнеса, но натоварващ за потребителя. От друга страна привлекателността на ДДС намирам в това, защото го плащаме първо всички ние, когато сме просто клиенти и когато можем да си позволим някаква покупка; второ, защото заможните плащат повече, чрез по-голямите си разходи за по-скъпи стоки и услуги, а бедните – по-малко; и трето, но много важно – понеже във формирането му участваме всички седем милиона българи, а това означава, че за разлика от осигурителните вноски, увеличаването на ДДС може да е минимално, но със същия ефект.
        Всъщност, по отношение на увеличаване на вноските в ДЗПО има и много други подобни мнения, както и по отношение на достигнатия предел на осигурителното бреме, но не виждам някой да предлага откъде ще идват парите за пенсиите на сегашните пенсионери, а и утрешните. А ако има някое по-добро решение от вдигането на ДДС, с радост бих го приел.