.... ме боли :)

Никога, или по-точно – много отдавна ми се е случвало да работя за някого – на една строителна площадка, после  на сергия с канцеларски материали на Руски паметник. Спомням си ледените зимни сутрини, когато нощта още не беше завършила, като млад строителен работник, когато слагах онзи характерен син комбинизон в мръсния фургон, който всъщност обожавах, заради запаленото кюмбе от пазача, завит с родопско одеало в ъгъла. Запомнил съм невероятния студ и течащия си  нос – както на строежите, така и на сергията.  както и това, че най –накрая, в една невероятно снежна сутрин в началото на 1996,  вече на сергията, за първи и последен път  се престраших да помоля една симпатична жена да  наглежда стоката, за да отида до тоалетна. Защото стоката си беше моя отговорност, а останалото, дори минутите за тоалетна не бях го договорил...

  Тогава бях студент в трети курс, объркан от стоварилите ми се отговорности с емоционалното си решение да се предам на собствените чувства, да се оженя и да стана баща. После ме изгониха, за нисък оборот, дали по моя вина или по вина на невероятния студ по онова време, но и през ум не ми е минавало да упрекна работодателя си за нещо. Защото винаги съм бил наясно , че заплатата ми, а и условията, каквито и да са, и на каквито съм се съгласил, са в резултат на тяхното усилие. На шефовете.

По-късно започнах собствен бизнес – сергийка, после втора, трета..., четиринайста. Измъкнах се от най-ужасната мизерия, която сполетява всяка грешка, подобна на моята. Наемах хора, много хора – за сергиите, за счетоводство, за охрана, дори си имах и “борец” на собствено разположение.

А първите си данъци платих през далечната 1999 г. И въпреки тях, през следващите години успявах да се справя, направих първата книжарница, след нея втора, трета ... пета. Бизнесът вървеше и съм се старал  да бъда такъв работодател, че онези, които съм наел да имат повод за добро и искрено отношение към мен. Струва ми се, че съм го постигнал.

Днес продадох бизнеса си.

Защото въпреки думите на Дянков, че кризата е свършила, нещата хич не вървят  и в никакъв случай не са толкова бодряшки, каквито ги описва всяка вечер, например Националната ни телевизия. Днес данъците не са високи, съгласявам се, но при всички останали, известни обстоятелства,  убиват, а аз не мога да се справям.

Това, което направих не беше хич приятно, но упражних своето право на избор, или по-точно казано, нямах избор... Тъжното е, че уволних наред, та чак и себе си. Още по-тъжно е, че ако децата ми поискат съвет за себе си, единственото в което съм сигурен и което бих им казал, е че оттук нататък е моя отговорност, да намерят щастието си, а то не е тук.

А Тотю да събира осигуровки -  това вече, поне в личен план, не ме вълнува. Аз съм от “другата страна”, каквото и да значи, но не се шегувам. Въпрос на оцеляване, а аз искам своето в името на собствените си деца и на техните мечти. А това мое основание е много по-значимо от евентуално някакво, било и  на министъра, било и на държавата, въобще. 

И изобщо – вълнува ли го някого, пък било той и управляващ, че и двете ми дъщери си стягат багажа, за “навън”?

Не!

 А тогава аз от какво да се вълнувам? От дереджето на държавата? От демографската картина или дебелокожието по отношение на чувствителността на Тотю? Или пък от дребнавата игра на синдикатите?

Просто съм длъжен да  осигуря шанс, да се опитам да го направя поне за своите деца, за да им дам възможност за собствен избор. Това, което нашите родители нямаха право да направят, поне ми е останало като възможност. Което всъщност е велика привилегия.
    А за отношението към последните, броя ги три  правителства, чувстото на всеки българин е добре описано в песента на Светльо Витков в изречението "нищо не помня от вчера, обаче ..... ме боли". 

"Нищо не помня" ми се струва акцента, обаче :)

http://www.youtube.com/watch?v=MvVEoCDuBII&feature=related
Аман!

24 срещу 25 септември

            За втори път ми се случва да приветствам решение на Светия Синод на БПЦ.

            Правя го с огромно задоволство, с дълбока надежда и някак с удовлетворение от рядкото единомислие на собствената ми съвест с тази на божиите наместници по родната ми земя. Чувствам се и по-праведен, защото знам, че е обикновено и нормално да  бъде точно така!

            Правя го и със заседналата напоследък мисъл, че точно това е пътя към спасението на онези изоставени деца, чиито 238 другарчета така нелепо и ужасно са загинали (тук). От задушаване, от насилие, от глад, от връзване, от липса на внимание...  Неща, които няма как да се измерват в липса на пари, на институции, на политическа воля, нито пък на далновидност. Мерят се със съвест, с норми, описани в Библията, с мисъл за  възмедието... Защото не институциите и не законите ще са пречката, която бихме съумели да поставим пред тези многобройни смърти. Смърта е ужасяваща, когато е умишлена и неестествена, а в този случаи е точно такава. Умирали са и умират деца!

Toва е Лора, оставена да умре (тук)

          Правя го с надежда, че това ще бъде истинският отговор на шествието на следващия ден. От което не толкова се  плаша, колкото се срамувам. Защото знам, че децата на снимката по-долу са както наша отговорност, така  и наш грях.

Антон Станков, архив news.bg

        Едно мнение в унисон ТУК

Глинените крака на пенсионния модел

             Напоследък все повече се говори за пенсионния модел в България, за вдигане на вноските, за увеличаване на осигурителния стаж, за пенсионната възраст и дискриминацията в това отношение на мъжа спрямо жената, или пък обратно. Неща, които сами по себе си са важни и засягат много хора, но извадени от контекста на по-глобалния въпрос това ли е пенсионния модел, който ще реши проблемите ни, са напълно лишени от смисъл. А моят категоричен отговор е НЕ. Защото съществуващият модел в България, а и в голяма част от страните от Европа е имал смисъл но при съвсем различна демографска картина, а при съществуващата днес и дългогодишната вече, а за това и очевидна, теденция на застаряване на населението, е напълно обречен на провал. Тук държа да отбележа, че някъде в далечната 1998 г., когато се поставиха основите на днешния пенсионен модел, всъщност философията му и стратегиите за развитието му бяха не това, което той предствлява днес и тъй като, по ред причини реформата спря през 2001 г., цената, която ще платим за продължаването й  едва сега ще е много по-солена. Ето защо факта, че у нас осигурителните вноски са едни от най-ниските не бива да ни води в заблуждението, че с вдигането им ще решим проблемите с недостигащите средства за пенсии, без дори да сме се опитали да погледнем от друга, различна от господстващата днес гледна точка за това, пенсионен модел ли имаме в момента или обикновена финансова пирамида с върха надолу. Защото в България имаме малцина работещи, мнозина неработещи и много пенсионери и всяко едно увеличаване на осигурителните вноски е малоумно наказание за първите, което съчетано с минималните осигурителни прагове и минималната заплата, все неща определяни от правителствата, води до три тъжни последствия: „почерняване” на бизнеса, намаляване на дохода на наетите и мизерни пенсии.
           А за да не го обръщам на характерно мрънкане ще си позволя да изложа възгледите си къде и как аз намирам решение на дълбоките проблеми, грозящи пенсиите както на моите родители, така и евентуално моята, някога. Важно е да кажа, че голяма част от изказваното мнение е лично мое становище и по никакъв начин не би трябвало да ангажира политическите субекти на които симпатизирам. Също така е важно това, че смятам че гледната точка на правителствата за възрастта за пенсиониране на хората не трябва да е като тази на госпожите в детската градина и задължителния сън на децата между два и четири следобед. Защото ние не сме деца, а правото да се пенсионираш е точно като правото на труд – въпрос на личен избор. Право е, да знаеш каква ще пенсията ти и откъде ще я получаваш, задължение е да се грижиш за нея и да не хленчиш за по-голяма, отколкото си предвидил през активния си трудов живот.
        Първото ми, според мнозина кощунствено мнение е, че осигурителната тежест е много висока. Такава я прави не толкова делът й измерен в проценти от осигурителния доход, а огромната й неефективност в частта на бюджета на НОИ. За пример привеждам бюджета за 2010 г., където като приходи от осигурителни вноски са заложени 3 523 783 хил.лв. при средна осигурителна тежест за различните видове категории труд от 30%. В същото време, разходите само за пенсии на НОИ са около 7 135 011, т.е. 42% от всички приходи в държавния бюджет за тази година (преди актуализацията), като недостигащите му средства се предоставят от централния/републиканския бюджет. От това е очевидно, че дори и при двойно увеличаване на осигуровките за пенсии и при евентуална пълната им събираемост, бюджетът на НОИ така и не би могъл сам да финансира изплащането на пенсии, а да не говорим за възможността му да трупа финансов резерв за бъдещи плащания, при неблагоприятната демографска картина в страната. От което правя логичния извод, че дори безкрайно увеличаване на осигурителния стаж, 60 процентни осигуровки, съчетано със същия пенсионен модел води до мизерстващи пенсионери както днес, така и след петдесет години, и изнемогващи работещи.

       Но в модела, възприет през 1999 г. има едно съществено звено, което упорито се пренебрегва вече от две правителства, а именно – вторият стълб от общо тристълбовата ни пенсионна система. В момента в този втори стълб – ДЗПО, вноската от работещите, родени след 1960 г., възлиза на 5%. Това, подчертавам са вноски, които всеки осигуряващ се сам определя в кой частен фонд да внася и натрупването там е по лични сметки, достъпни за проверка по всяко време. Но поради малкият дял от общите осигуровки там, тежестта на средствата от втория стълб в бъдещите пенсии ще е около 15 %, което намирам за крайно недостатъчно. Очевидна е необходимостта да се върви към схема, при която вноската на тези, например родени след 1970г. в ДЗПО да се увеличи от 5 на 10%, при поне същото намаление на парите за първия стълб, на родените след 1980 г. – 15 % и т.н., докато делът на първия стълб в бъдещата пенсия не надхвърля половината от нея.
         Второто ми предложение е в резултат на първото. Може би е крайно в очите на мнозина, но е такова защото е очевидно че натискът върху републиканския бюджет, макар и в относително краткросрочен план, ще се увеличава по отношение на ролята му в дела на пенсиите за около двадесет години. Важното е, че това може добре да се планира и е цената за една жизнена пенсионна система утре, за тези, които работят сега. Това, което ми се струва за удачно за запълване на зейналата дупка в бюджета ще го оприлича, като на избор между две алтернативи – едната е увеличаването на осигурителните вноски, неразумността на което се опитах да покажа по-горе, а другата е вдигането на някой косвен данък, например на данъка върху добавената стойност. Посочвам него, защото от този данък се формира повече от половината от данъчите постъпления, както в тазгодишния бюджет, така и в предишните. Характерната му особеност да се заплаща само от крайния потребител го прави щадящ за бизнеса, но натоварващ за потребителя. От друга страна привлекателността на ДДС намирам в това, защото го плащаме първо всички ние, когато сме просто клиенти и когато можем да си позволим някаква покупка; второ, защото заможните плащат повече, чрез по-голямите си разходи за по-скъпи стоки и услуги, а бедните – по-малко; и трето, но много важно – понеже във формирането му участваме всички седем милиона българи, а това означава, че за разлика от осигурителните вноски, увеличаването на ДДС може да е минимално, но със същия ефект.
        Всъщност, по отношение на увеличаване на вноските в ДЗПО има и много други подобни мнения, както и по отношение на достигнатия предел на осигурителното бреме, но не виждам някой да предлага откъде ще идват парите за пенсиите на сегашните пенсионери, а и утрешните. А ако има някое по-добро решение от вдигането на ДДС, с радост бих го приел.

По действителен случай

   Сюжет:
1. Развита демокрация.
2. Доста след началото на 21-ви век.
3. Идват цигани.
4. Демокрацията нещо не сработва и дават на циганите по триста евро, еднопосочен билет, и айде... откъдето дошли, че “не можем ви берем гейлето”.
 
Размисли:
    Добре де, ама циганите са си нашенски, а и ние уж сме в Европа, т.е. европейци са. И сега, като пристигнат пак тук тия , ние по-умни ли сме от французите, та да се справим? А ако вземем, че се опитаме да проверим, по френски маниер, законни ли са колибите им? Или пък, ако задълбаем по-надълбоко, работили ли са нещо в последните три месеца?   И понеже е все “НЕ”, що ли не ги върнем, с по триста лева (обаче!) и пак с безплатен билет, там, откъдето са ни ги изпратили? На специалното внимание и грижи на евродепутатката Елс де Гроен, например. Все пак, да не забравяме, че тече Десетилетието на ромското включване.

    Тя и г-жа Бардо ревеше за мечките ни , но я да пробва днес един къмпинг в Родопите! За една седмица само!
     Гарантирам й среща или с гладна мечка, или с цигани, може и  циганин с мечка, двамата гладни, а и от трите случая ще има дълбок спомен за цял живот.

 Извод:
  Повече да не ми навират в очите и ушите как било в Европа!

Четири изречения от набеден за “шибаняк”

    Ред първи:
   Че съм “шибаняк” следва от това, че цялата тежест на никаквите реформи, които провежда настоящото правителство, са все тояги на гърба на онези, които са се осмелили да правят собствен бизнес, а това не ме е накарало да ревна с пълно гърло.
   Ред втори:
   Че съм “шибаняк” е очевидно, поради фактa, че когато ме наричат така, доволно се съгласявам, приглася ми и шумното, всенародно безразличие.
   И трето:
   Когато един министър, нарече онези, благодарение на чиито усилия е станал министър, с една кръчмарска дума - “шибаняци”, говори много и за качествата на министъра.

А за качествата на всенародните “шибаняци” не смятам да говоря. Казал го е министърът, подкрепил го е и с тълковния речник. И тъй като е министър на българите в чужбина, не мога да го съдя за отношението му към тези, в родината.

Съгласен съм!

За топките на един общински съветник

        Как расистът чете криминалната сводка?

        Чете я така: „Чисто битово клане” .

        Разбира се, написано е наистина добре, с необходимия за такива случаи патос и с умелото използване на анафора. А за тази ефектна стилистическа фигура авторът през ред употребява думичката „расистко”. И накрая става ясно – виновни са циганите, престъпници са пак само циганите, а авторът – Ангел Джамбазки, в собствените си очи, не е точно расист, обича родината си и би искал да изсели в Индия циганите.

        И има топки.

        В моите очи е онзи малоумник, за когото битово убийство е възможно само когато жетвата и убиецът са едновременно или само българи, или само цигани. Всичко друго е етнически конфликт и точка. И има „циганска престъпност”, която трябва да се „смаже”. А, когато това го казва Председател на Комисията по обществен ред и сигурност в Столична община, казаното, поне за мен, добива други очертания. Със сигурност добива други очертания и в очите на циганите от Виетнамските общежития, на които само преди по-малко от месец същият този Джамбазки им обеща розово бъдеще, след преместването им в някакви казарми. И разбираемо - едва не го набиха пред телевизионните камери. Защото дори и за циганите, за сведение на г-н Джамбазки, е важно не само какво им казваш или обещаваш, но и какъв си всъщност, какво целиш и каква точно кауза защитаваш.

          Изобщо, г-н Джамбазки, в качеството си на Председател на споменатата комисия, някак, вероятно бди над реда и сигурността, очевидно е и дълбоко загрижен за престъпността в столицата. Но точно от тази негова загриженост ме побиват тръпки.

Благодаря

     Искам да благодаря на г-н Атанасов, за оказаното ми доверие с включването ми в Съвета към председателя на ДСБ София. Благодаря за добрите думи, казани по мой адрес,от Стоян Танев, Иван Шиляшки, Иван Иванов, Елена Рускова, Светла Добрева и много други... Огромно благодаря и на всички членове на софийската организация, които ме подкрепиха без да ме познават добре, и чиито надежди от днес лежат на плещите ми. Благодаря на членовете и симпатизантите от "Красна поляна" за искрената радост в очите им при споменаването, днес, на моето име и бих искал да им кажа, че точно те ме научиха, че политиката е способност за поемане на отговорност и е много важно, как го правиш.

  Съвсем накратко, ще кажа какво ни предстои в уникалните условия на неуправляващи, но някак в управляващото мнозинство, както на държавно, така и на софийско ниво. Предстои ни в условията на все по-видна управленска немощ и на все по имагинерна коалиционна мощ, на все по-широко обществено негодувание, и на все по-тясна за маневри писта. Нашата писта.
     Аз, макар и вероятно на противно мнение от мнозина, смятам, че до тук, до днес, се справихме блестящо. Докато повечето разрушиха, ние съумявахме да строим, да имаме позиции по всяка злободневна тема, да предлагаме решения, когато никой нямаше такива, да изобличаваме тогава, когато никой друг не се осмели.
     Предстоят ни избори.
     Предстои ни кондиция,в която никога досега не сме били и бих казал - предстои ни лидерство.
     ГЕРБ се провалиха, но не в реформи, а в страха от тях и в отчайваща некомпетентност. Мачистият им лидер така и не разбра, че кризата е противник с дан, далеч по-висок от неговия, че само със спортни умения и колекция от медали по различен повод на ревера (пардон – фланелката) няма как задължително да си добър държавник. Атака и РЗС са компрометирани отдавна в нашите, а вече и в очите на собствените си привърженици. СДС... за СДС в София, бих казал или добро или нищо, така че казвам – «добро». За БСП – истината е, че те в момента са в съвсем друга битка, но не и в битката за София .
        Сега за София – София е същата, каквато беше преди една, преди две, преди три и преди много повече години. Кметът или кметицата са други, но има ли значение? Малкото добри неща, които са се случили са благодарение на нас и нашите инициативи - ще имаме строго регламентиране на базовите станции на мобилните оператори, предстои премахване на ромските гетата, наше е виждането за пътя за решаване на проблемния трафик през централните части и обвързаността му със синята зона, опознаването и запазването на културни артефакти, в центъра на столицата, наша е модерната визия за предстоящото с ориенталкия пазар, наречен “женски”.
      Ние, софийската организация, свършихме много работа и е логично убеждението ми, че ако от утре до края на тази година направим три неща, чакат ни успехи:
      1. В ДСБ София да стартира процедура по номинации за общински съветници и номинации за кмет на столицата.
      2. Всяка районна организация да намери един или най-много два проблема в общината си и да се съсредоточи не толкова в решаването им, което не винаги е възможно, а по-скоро в широкото огласяване на предлаганите решения. Това ще е началото и фона на предизборната кампания.
       3. В края на годината да се проведат избори за подреждане на листата от наша страна, с която листа после да съставим общата във формата на Синята коалиция.

        Така ги виждам аз нещата и такъв е пътя към успеха, според мен.

Разходка с дъщеря ми*

Хубав съботен следобед ни отвежда, мен и дъщеричката на разходка по централните софийски улици. Минаваме покрай онези някогашни машини за сладолед, нелепо аранжирани с хрупкави вафлени фунийки, прозрачни кофички и залепен с тиксо, точно до металните дръжки ценоразпис. Отброявам на запотената от жегата лелка нужните монети, тя пита за привързаността ни към фунийките и ни ги подава пълни с ванилов сладолед. Държа ги в едната си ръка, а дъщеря ми се затичва към единствената незаета пейка, точно под сянката на една кичеста акация, покатерва се на колена, сяда и триумфиращо ми маха. Настанявам се до нея, подавам и фунийката, като й обръщам нужното внимание, че дрешките й не бива да докосват сладоледа.

По близкия булевард, точно срещу нас, се задава странно шествие от хора. Най-отпред десетина души държат огромен транспарант, на който с едри букви пише PRIDE, а с по-малки, под латинските букви успявам да различа думите “втори гей парад”. Дъщеря ми спира за момент със сладоледа, взира се в наближаващото множество и казва на срички :

- При-де. - Бързо се поправя- “Прайд”, поглежда ме с крайчеца на окото си за евентуално неодобрение от моя страна по отношение на уроците по английски и изстрелва:

- Прайд е гордост, нали татко?.

Кимам утвърдително и й посочвам струйката разтопен сладолед, която застрашително напредва към ръката й.

- А тези какви са, татко? - облизва лакомо фунийката и ме поглежда за отговор. Опитвам се да започна отнякъде, трудно ми е, а тя размахва от ръба на пейката нетърпеливи крачета.

- Това са, как да ти обясня, по-различни хора. Наричат ги гейове...

- Аха – казва тя и размахва още по-бързо крака. Хапва сладолед и се умисля. Подозирах, че няма как да не знае нещо по въпроса за гейовете, но въпреки това съм изненадан. Някога аз във втори клас не бях сигурен в много по-очевидни днес неща.

- А защо правят това – пита тя и сочи към множеството.

- Кое “това”?

- Миии... това, на улицата?

- Защо правят това шествие ли?- уточнявам аз и подчертавам думата шествие.

- Да, защо правят шествие?

- Те казват, че много други хора не ги приемат добре и затова правят шествие, за да променят нещата.

- Нещо като ти и твоите митинги ли, татко?

Кимам утвърдително. Тя намеква за моите занимания с политика и ходенето ми понякога на партийни митинги. Често я взимах с мен, като любимата й част беше да я кача на раменете си и да размахва флагчета.

- А те от добрите ли са, татко?

Хвана ме на тясно и го забеляза.

- Виж, моето момиче, тук сред тези хора има и добри и лоши, както навсякъде, просто тези са по-еднакви в това, че са гейове.

- Но ти не си гей.

- Не съм, разбира се.

- А  лошо ли е да не си гей?

Ставам нервен и изхвърлям в кошчето до мен салфетката с която се спасявах от вече втечнилият се сладолед. Вадя друга и я давам на дъщеря си.

- Не е лошо татко.

- А защо и ти тогава не направиш шествие?

Не намирам думи и й се усмихвам. Забелязвам сочната белезникава следа по вафлената фунийка на малката да напредва надолу към блузката й.

- Татко, знаеш ли че и в нашия клас има един гей. Не съм много сигурна, че е такъв, но се държи ужасно странно. Мисля, че го прави нарочно, за да е интересен. – тя напълно е забравила за лакомството в ръката си и разпалено продължава – Татко, а те щом се гордеят, теб трябва ли да те е срам? Ти нямаш свое шествие, все пак!

Множеството дотолкова ни е доближило, че ми става неудобно от полуголите тела и от обилните милувки между участниците. Дрехите на мнозина от тях са толкова прилепнали, че ми се струват напълно излишни. Някак ужасно ми се иска малката да не е тук, но нямам избор.

За европейски норми, поне в този случай, е неуместно да говоря. Искам единствено да притисна хубавата й главичката и до себе си. Неуместно е и да говоря за написаното в Библията.

Струйката разтопен сладолед по фунийката на дъщеря ми отдавна е навлязла дълбоко в ръкава й, ядосвам се и искам да й кажа, че е време да тръгваме, но забелязвам, че няма накъде. Трябва да изчакаме гейовете да отминат. Едва тогава ще мога да я заведа на някое по-хубаво място, да ядем сладолед и да си говорим за нашите неща.

*Приликите с действителни лица и събития са случайни

А зелената точка за 26-ти?

        Аз не мразя “обратните”. Но ги съжалявам, дълбоко и искрено. По две основни причини:

        Първо - те са очевидно противоестествени - според биологията, според физиологията и не на последно място – според библейските сказания. Затова и за пръв път съм склонен да призная, че макар и рядко, но съвсем на място,  представителите на Светия Синод са абсолютно прави в негодуванието си. Достойни са освен за моите, но и за всеобщи адмирации. И понеже не харесвам израза “гейове”, не толкова заради самата дума, а повече заради обидата вложена в него, бих казал, че хомосексуалните са противоестествени не само поради изреденото по-горе, но са такива и по държане, по външност, по начин на обличане и най-важно – по липсата на всякакъв морал. Защото моралът е и в това, да не натякваш своето различие. Моралът е и в скромността по отношение на сексуалните различия. Той е и в способността на свян по определени теми. Изобщо, крие се в ред такива, на пръв поглед старомодни неща.
        Някак, особено странно ми се струва това, че редица уважавани люде, консервативни, улегнали, интелигентни, с пълно право според мен, бяха вложили справедливи и разумни усилия против предаваните по национална телевизия скандални вечеринки на обитателите на “брадърската къща”, особено на последната, “фемили”... Сега обаче, всеки глас и всеки аргумент “против” предстоящото дефилиране по софийските улици на откровено и буквално “сбъркани” хора, е толкова особено сквернен и толкова дълбоко погрешен, според преобладаващото обществено мнение, че напълно отсъства. По този повод се говори или хубаво или нищо, така е модно, обаче.
        Споменавайки морал  се опитвам да кажа, че е морално да не пропагандираш сексуалните си въжделения и наклонности, не само защото това са неща, които касаят теб и собствените ти полови и не толкова такива органи, но  особено защото те са в разрез с нормите, приети от църквата и от мнозинството хора от поне две хилядолетия.
       Морално, а и редно е, да може да поставиш “зелена точка” с цифри 12, 10 или някое по-малко число в нея и да можеш да предпазиш детето си от това, което ти, като родител намираш за неправилно и за недобро. Но на тези паради в центъра на столицата няма как да упражниш "задължителен родителски контрол", което освен право е и задължение на всеки с челяд вкъщи. Убеден съм!
        Второ – според библията, хомосексуалността е грях. А обществото ни, като христянско и европейско е основано именно на тези християнски и библейски ценности. Освен това, консерватизмът е дълбоко преплетен с христянските ценности. От друга страна, консерватизмът, заедно с онези цитирани древни, но съвременни ценности е и дълбоко в мен.
       И в този ред на мисли... нормално е точно десните да заявяват, че подобни прояви дълбоко накърняват освен доброто възпитание (простете за отживелия израз), но накърняват и достойнството на почтените хора.
       Да, очевидно има хора, които са хомосексуални или бисексуални... някак ми е трудно да продължавам с тези разновидности, но искам да подчертая, че по никакъв начин не искам да отричам правото им на самоопределение. Стига да не заявяват своята изключителност под прозорците на децата ни и разбира се, по телевизията. Защото когато правиш такова публично шествие, истината е, че не просто демонстрираш, а всъщност пропагандираш своето различие. Именно тогава съм против.

И ти ли, гръцка жабо?

      Грой от последните гръцки протести

          Вече  от доста години съм дълбоко впечатлен от синдикалната мощ в съседна Гърция. Въпреки, че по принцип недолюбвам и намирам за вредни всякакви подобни организации.   Но признавам, че от вчера, когато  жаби, съвсем естествено - гръцки, съумяха да блокират цяла магистрала, съм повече от респектиран! Какъв размах, какъв мащаб и колко удачни проявления имат гръцките протести!
         А нашите родни синдикалисти - да вземат да се скрият!

Хетман Янукович и украинската Рада

      Ще припомня накратко две истински истории – едната е от преди около четиристотин години, другата едва от вчера, но са все истории на един народ. Изумителното е това, че въпреки, че първата история е добре известна на този народ, това никак не му попречи да я повтори отново вчера.

       Далечната 1654 г., 4 февруари:

        Украинският хетман  Богдан Хмелницки  свиква народно събрание (Рада).  Точката в дневния ред е една единствена и бих я нарекъл, за по-съвременно, така:  отказ от суверенитет с оглед на обективните трудности пред възстановената от около двадесет години държава.
       При всеобщо одобрение присъстващите делегати на Радата полагат клетва за вярност „навеки” към руския цар Алексeй I и Украйна става част от Руската империя в замяна на защита от чужди аспирации.  Много, много задълго.

     27 Април, 2010 г.:

      Украинската Рада ратифицира споразумението между Янукович и Медведев за продължаване на пребиваването на руския черноморски флот в базата в Севастопол на Кримския полуостров с 25 години. В замяна на това Украйна получава отстъпка от цената на газа с 30 процента.
      Това се случва отново след около двадесет години суверенитет на Украйна и трудностите, като цената на газа, пак са много обективни.

Има много прилики, нали? Има и разлики, като имената на главните действащи лица, както и времената, в които това се случва. Но най-голямата разлика, според мен е, че вчера новият Хмелницки и Радата продадоха суверенитетът на държавата си, както и достойнството на собствения си народ много по-евтино.

Борисов в собствен сос

          Само преди около десетина месеца Борисов заявяваше, че имал пълното основание да състави самостоятелен, негов собствен кабинет. Аз пък, тогава, си позволих да направя коментар, че основанието му е пълно, но едва наполовина. Оказва се, че точно другата, липсващата половина, е била далеч по-важна, но ББ все пак реши да поиграе на премиер. В играта има екшън, сълзи и много пот, левичарско казано – всенародна пот и всенародни сълзи. Но Борисов вероятно я харесва тази игра, защото я играе, а и току заплашва, да я започне отначало.

       Днес, след многомесечните лутания на финансовия екип на същото това "правителство на собственото основание", след вечно предпоследните антикризисни мерки, но пък след последната иновация на премиера, да бори кризата единствено с хъса на вътрешния си министър, уверен съм, че и на най-неграмотния овчар, дори и в най-забутаното село, му е ясно, че нещата не вървят на добре.

      Хич, даже!

      Странното е, че дори и тези, които се опитваха да сплашват нас, редовите избиратели, с онзи клип с ББ и Костов, изкачащ иззад него, взеха да очакват с нетърпение това накрая да се случи и Командирът да поеме държавните дела в ръцете си. 

      Та барем да издрапаме и тази криза...

    

Нова министърка - нова песен

                                                                                               Фотограф: Надежда Чипева


        Повечето хора обичат да се хвалят – разбираемо е, човешко е. Повечето големци също се хвалят и то при първа възможност, особено ако са на пресконференция. Министрите и Министър председателят рядко остават по-назад, например вторият от изредените и днес се похвали, че той, както и всеки друг ученик от Банкя, не би купил нещо за 90 лева, за да го продаде за 88. Подчерта дебело, че става дума за ученици от Банкя така, че мен, софиянецът, ме полази руменина чак до бузите от срам за родното ми място. Язък ми за школовката на Софийската математическа, след като съм пропуснал училището в Банкя!
       Но гордостта на новата министърка Борисова, разказана  естествено на пресконференция, в контекста за нейната визия за достигането на здравната реформа до децата е нещо, което никак, ама честно – никак не можах да проумея. Вероятно за разлика от училите в Банкя.
       Та тази госпожа Борисова, новата ни здравна министърка, досущ като един истински Борисов, очевидно знае как кое се прави, щом като е реализирала проекта «Как да израстем със здрави кости» с творбата «Млечна песен» (виж Капитал). И за труда си е получила двадесет хиляди евро европейско финансиране!

         Не вярвах в чудеса доскоро, но ако утре Недялко Йорданов напише песен «Не щеме ний богатство, не щеме ний пари, а искаме пациенти, безчетни трудови дни», ще означава, най-вероятно, успешно завършена здравна реформа.

"Е.....си държавата, щом като аз съм й министър!"

Пораснали деца

             Днешният ден е странен за мен, макар че до вчера не осъзнавах, че ще го почувствам именно така. Всъщност би трябвало да празнувам, опиянен от радост, но признавам, че тъжното странно съжителства с чувството за щастие у мен днес. Навярно съм в голяма степен егоист, не знам. Но най-вече искам да кажа, че от сърце пожелавам весело изкарване, много много здраве и повече късмет (повече от моя) в живота на дъщеря ми! Защото днес за нея е един наистина голям, значим и преломен ден. И в някакъв смисъл с датата 31 март 2010 г. настъпи Денят на независимостта за моето малко момиче. Тя днес навърши 18.
Също бих искал да споделя, че много се гордея с нея, че съм й благодарен за вечерите, когато приказвахме за "важните" неща, за сутрините, когато я откарвах на училище с препълнената раница... За дните, когато беше трудно и тя съумяваше да бъде по-голяма, за да ми помага... За обичта й към летенето...

Тя е един прекрасен, смел човек, а оттук и моята гордост :). Всекиму такава щерка и Господ да я пази!

Керванджията го няма, кучетата си лаят, а керванът си върви... Накъде ли?

Индукцията е уважаван похват за правене на верен извод от частни случаи. Полагайки усилия да мисля именно така, индуктивно, описвам само няколко факта, на сполетяли ни неща, съвсем напоследък:
1. Правителството решава да затвори около 120 неефективни болнични заведения, но след първите вяли протести се отказва да го направи.
2. Правителството заявява, че ще увеличи пенсионната възраст с оглед застаряващото население и с ред разумни аргументи, но след вяли протести, се отказва.
3. Правителството решава да увеличи здравната вноска с два процента, в отговор на пак вяли протести на едни джипита, с които не се е разплатило. След първите публични упреци, се отказва, плаща на джипитата, обаче.
4. Правителството решава да вдигне осигурителната тежест на самоосигуряващите се лица,със задна дата, но след декларация, прочетена по Националната телевизия, се отказва.
5. Правителството заявява, че изход от кризата е вдигане на ДДС с два процента, но след вяли упреци от синдикатите ..... се отказва!

Знам, че освен изброените факти съм изпуснал поне още толкова и все в тази посока, но изводът е верен и направо страшен - май там отпред няма никой, а керванът ни тътрузи крака... на някъде...

Спомням си, че през 1997, пак бяхме в криза, пак беше страшно, но тогава един премиер оглави правителството първо с името си, но впоследствие получи прозвището "Командир", а сега един, от “Генерал” се превръща пред очите на всички ни в най обикновената фамилия.

Безобразия по време на криза

           Май съм един от малкото, които никак, ама никак не харесват министър Дянков. И в никакъв случай не го харесвам, просто защото не харесвам и Брат Пит, примерно, но в тази връзка, недоумение буди у мен факта, че една стенограма на разговор между публични личности, събуди толкова емоции, зае толкова ефирно време по радиа и телевизии, с каквото и самият Брат Пит не би могъл да се похвали. Само че, за съжаление на Дянков, приликите между двамата са само дотук, а освен това на министъра не му плащаме, всички ние, за да се подвизава по екрана или по радиото, а за да свърши някаква определена работа в подопечното му министерство. А понеже, твърди се, че ГЕРБ е дясна партия, очаквах с основание и дясна политика, както от цялото правителство, така и от финансовото министерство.

              И в подкрепа на „нехаресването” си, в условия на среда от почти пълна блогърска подкрепа за финансовия министър и многохилядна фен-група във Фейсбук, със звучно име в стил ОФ - „Да подкрепим Дянков”, ще се осмеля да кажа, че от безобразията на този Дянков ми дойде до гуша! Защото увеличаването на сумата за осигурителни вноски с почти 50 процента и със задна дата е пълно безобразие! Също така, увеличаване на здравните осигуровки до 10 процента, без намаляване на осигуровките за пенсия, е пак пълно безобразие. Пълно безобразие е и хаоса в почти всички териториални поделения на НАП, където, едва ли съвсем случайно, повторно са вменени, вече платени задължения, на всяка втора фирма.

         Това не е дясна политика, г-н Дянков, а едно огромно, нагло безобразие и е буквално одиране на кожа от гърба на тези, които правят нещо, на фона на ширещият се мързел в държавата ни.

И докато повечето са заети да тълкуват една стенограма и да искат оставката на Президента, аз искам повече – и Дянков, и Първанов – да си ходят!

Следва: "Дянков при Азис"

Мъдростите на Сай Силван, стария индианец, са нещо много повече от нашенските поговорки. Затова и предпочитам тях. Та този Сай Силван, индианеца, казваше че ако някой много приказва, със сигурност ще изприкаже и някоя глупост. Освен това, известно е, че ако умният се учи от чужди грешки, глупавият – от своите, то онзи, на когото очевидно не се отдава да се поучи нито от грешките на първите, нито от своите, може да е само Симеон Дянков. Чух, че го наричат «Поразяващата уста», но аналогията с един герой от романите на Карл Май ми се струва прекалено неточна, защото в книгите му, онзи «истинският», поразяваше само неприятели, докато Дянков – или шамаросва себе си, или другарите си.
Изобщо, в това правителство има едни две големи мезета – едното - Димитров, поне публично обеща повече да не бъде такова и почти спря със словесните упражнения по медиите, второто обаче, така и не разбра, че отдавна е станал за мезе, и от доста време дефилира по разни шоута и приказва ли, приказва...
Спомних си днес, след като разбрах за наведената му глава на излизане от Президенството, че началото на моите недоумения този човечец събуди когато известен водещ го беше поканил на интервю в столична пицария. След тази пицария Дянков поднасяше дълбоки извинения на същия този водещ с едната си ръка, а с другата хладнокръвно ни сервира бюджета за 2010 г. Постен, разбира се и в духа на отминалата среща - онагледен с пица.
Днес предугаждам, че въпросният министър, след като обеща, че ще намери начин да обясни на обществото думите от своето участие в едно отминало наскоро предаване и спонтанното си чувство на любов към Президента, ще се запише за участие в друго, не по-малко популярно шоу , например на Азис. Първанов е от Перник и със сигурност го гледа, а и аудиторията е представителна за обществото, визирано от финансиста.
Каквото и да е миналото или настоящето на Президента, когото лично аз не харесвам нито като политик, нито като човек, нито пък, като комшия, какъвто ми е, редно е, когато говориш за нечия сестра, поне да си сигурен, че съществува. А Дянков се оказа, че си плещи за сестри, милиони и само помпа рейтинга на Гоце. А догодина – избори!

Цветанов, лошият и съдията

Обикновеният ми делничен ден е отегчителен. Започва с трудно ставане към седем без петнадесет и ако всичко е благополучно, към седем и половина, осем вечерта съм си вече вкъщи. Това е любимата ми част от времето, когато забравям за проблемите, забравям кризата, която отскоро съвсем реално ме тормози и правя една огромна салата. После хващам „за ушите” малката дъщеря, и учим заедно уроците й за утре. Само че, признавам, от около два месеца нещата, някак съвсем чувствително се промениха. Защото точно в осем, когато по Националната телевизия се завъртат новините,а ние двамата чинно държим химикалките в ръце, аз с мъка се удържам да продължа да преподавам признаците за еднаквост на два триъгълника и да не чопля наум признаците за различие между класически уестърн и епизодите родно производство, връхлетяли ли напоследък - Наглите, Наглите 2, Октопод... Днес научих, че има и ново издание – Факирите, въпреки че гласът на вътрешното ми убеждение, солидно аргументиращ се с опит, събран от първите три серии, шепне че Факирите 2 ще излезе веднага щом съдът пусне замесените от първата едноименна част.

Аз по принцип не харесвам всеки тип филми, но обожавам уестърните. От дете съм си такъв и се оставям изцяло да ме завладее, чак до пръстите на краката, удовлетворяващото чувство за възмездие, когато в края изпозастрелват лошите, или пък, в краен случай – бутат ги в кафеза. За дълго!

Та, за приликите и разликите... В нашите уестърни има иновации - пускат от затвора, или ареста, казано съвременно, точно толкова, колкото са хванали. После пак ги хващат, те пак са същите, макар че първо са “Нагли едно”, “Нагли две”, после “Октоподи”, може и “Факири” да са, но е сигурно, че пак ги пускат , после пак ги хващат... Никакво удовлетворение, обаче не изпитвам, само отегчение и слабост в края на долните си крайници.



"Тъпоъгълен триъгълник..." щях да кажа на дъщерята, но урока е за други признаци на еднаквости.

Ех, Станишев, ех времена...

Вече шести месец съм напълно безсилен да заставя пръстите си да понаредят поне наколко букви в смислен текст, оправдаващ името на блога ми. Вечер предпочитам да накарам тези пръсти да претрият стружките тютюн, да напълня с този вреден прах лулата си и да пускам по някое разсеяно ухо на новинарските емисии, започнали чак от 19 часа. Пък сутрешните направо ги пропускам.
Някак, признавам си, че това за което бих написал в най-критичен стил в блога ми до неотдавна, някой днес вече го е свършил така, че да нямам никакви основания за подобни писания, макар, че този някой хич не го харесвам. И да пиша е безмислено. Резултата е печален – блогът ми се срива ежедневно, последователите ме «ънфрендват» :), a позицията ми в националната блог класация става такава, че се замислям дали да не изтрия тази връзка от публичното място в "букворедицата" , та поне да не ме е срам....
Истината е такава, каквато един "колега по клавиатура", така да се изразя, я беше описал някога, някъде. Пишеше човека, чийто ник не споменавам, че когато Костов спечели, блогърите – талибани ще се окажат с пресъхнало вдъхновение. Няма да конкретизирам повече, но мисля, че колегата е бил напълно с ума си.
Костов, за мое дълбоко съжаление и по мое убеждение не спечели, аз пък не съм никакъв талибан, но признавам – от последните парламентарни избори не съм вече и никакъв блогър!
Май не съм единствен.
Та затова и съм сърдит, обиден, бесен на Станишев – при този мекушавец беше лесно едно единствено нещо – да му се присмееш, макар и да си беше напълно заслужено. Но със сигурност предпочитам си сегашното дередже.

Никой не ми е искал обяснение, но се чувствам длъжен да «драсна» тези редове. Освен това, държа да кажа, че за да блогуваш редовно се искат две неща, само две – много време и поне елементарен мотив. Аз първото никога не съм го имал, очаквам само със страх второто.

За една роднинска връзка на Франкенщйан и моето гневно отношение към ГМО

Рядко, да не кажа - никога не си позволявям да участвам в блог-вълни, но перспективата, която ни очаква, нас като човечество, след като сме приели, че божията работа можем да я вършим и ние - грешниците, е ужасяваща!
Присъединявам се към долния текст не само заради себе си, не само заради поколенията след нас, а просто - защото така единствено е редно!


"ПРОТЕСТИТЕ СЕГА ПРОТИВ ГЕННИТЕ МУТАНТИ - ВАРНА и СОФИЯ


ДАТА: 11 Февруари 2010 г.
МЯСТО: пл."Независимост" СОФИЯ
ЧАС: 14.00 ч.
ДАТА: 11 Февруари 2010 г.
МЯСТО: ОБЛАСТНА УПРАВА - ВАРНА
ЧАС: 16:30 ч.

Разпространете информацията на колкото може повече хора, за да отстояваме своята позиция докрай и да защитим бъдещите поколения от мутации!


http://bgzemia.blog.bg/politika/2010/02/08/filmi-za-istinata-koiato-taka-staratelno-kriiat.489249 "

"Рога и копита"

Занимавам се с политика не защото ме изхранва, а защото знам, че това е редният и правилен начин на всеки, осъзнал освен себе си, но и общественият си интерес, да се опитва да променя нещата в посока на своите разбирания. За зло или добро се оказах “десен” не толкова защото мразех комунистите , нито защото имах нещо в миналото на роднините си, за което да си отмъщавам , а просто и достатъчно – защото целият ми трудов стаж с всичките му благости и неуспехи си беше моя лична отговорност. И все още е, слава богу! Провалите си бяха мои, успехите празнувах със семейството си, сънувах лошо данъчните, през 1999 –та бях квалифициран от “своите” в правителството, като един от лошите – "търговец-спекулант”... От това по-сериозен аргумент за политическа ориентация – здраве му кажи, въпреки, че някои баби от низшата партийна организация, в която имам честта да членувам и досега ме сочат с пръст – “ Ти пък как стана демократ?”. Ми станах, баби, а за разлика от вас не защото е дошъл десети ноември, а защото днес, когато се замисля, не откривам точна дата на това свое въплъщение и това намирам за много по-уважително, от ежегоден празник с торта и свещички.
Напоследък обаче, поведението на “нашите” от Синята коалиция ми докарва много и продължителен по действие, горчив вкус в устата. Днес научих, че нито едно от нашите, “сини” предложения за включване в бюджета на Столична община не е включено в проекта за бюджет. А това, за посветени в работата на софийската организация на ДСБ и особено в частта й от дебатите за подкрепа на г-жа Фандъкова си е шамар. Шамар на гол задник, ми идва на ума и затова го пиша. Може и да не е политически разумно, може и наистина от мен да не става политик, но поне за две неща държах да има ангажимент в бюджета на София. Неща, за които съм се борил с колегите от Красна поляна, неща, които съм обещавал на десетки хора, а те напълно липсват там където ги очаквах.
Та за бабите по-горе, за мен и за дълбоките разлики – има неща, които не се подминават с мълчание, и има пози, които не се заемат с мисълта, че са политически оправдани. Защото такива неща винаги си имат и последствия, нещо като личностна промяна в кофти посока. Неща, които не можеш да обясниш на децата си, например.
Да добавим в тази манджа гарнитурата от една Плугчиева, доста от измененията в закона за правата на демонстриращите и едни голями меверейски ушички в интернет пространството...
Не знам за вас, но на мен ми идва в повечко. Прелива даже, да го кажа.
Един от нас в ДСБ, твърдя го аз, твърдят го всички, е наистина голям държавник. Но аз не мога да допусна, въпреки относителната си незначителност в партийната структура, да бъда продаден заедно със съвестта си. Няма как да стане, защото съм се научил да отговарям за себе си единствено, а това ме мотивира към бунтовност.
След написаното не си оставам много илюзии, но ми остават двете ми ръце и главата ми с онова нещо вътре, дето толкова подло ме накара да напиша тези редове. Но ще сме в мир вече с него. И се сдобивам с голямата утеха, че няма да ми се налага да лъжа в свое оправдание никого.
На някои ще припомня, че предприятието “Рога и копита” на Илф и Петров не свърши зле, ако имат търпение и достатъчно великодушие,което на мен ми липсва, разбира се...

Я пък тия в Брюксел

Широко скроен човек е българинът, не е като западняците!
А те какво? Взели да разпитват Желева за работата на съпруга й, за някаква й фирма, за дълбоката й компетентност... та чак на скандал го обърнали. Вместо да цъкнат с език пред тази амбициозна и пробивна блондинка от Изтока, те взели съвсем да издребняват и се отдали на пълни превземки!
Добре че на Първанов, например, не му се е наложило да го разпитва такава комисия, като тази по изслушването на кандидат - европейските комисари, пред която се червеше уважаемата министърка на външните работи на България. Или пък на Божидар Димитров.
Да не забравя да пожелая да не му се случва и на премиера ни г-н Борисов, и да не се сърди особено на лидера на социалистите Шулц, задето го обиди на “телохранител”. Добре че не беше на “съдружник” или нещо от този род, все пак. И е напълно прав г-н Борисов, че къде по трагични случаи има от този с положението на Желева.
Аз лично на този Шулц, нищо че е социалист, бих му стиснал ръката.