четвъртък, 4 ноември 2010 г.

.... ме боли :)


Никога, или по-точно – много отдавна ми се е случвало да работя за някого – на една строителна площадка, после  на сергия с канцеларски материали на Руски паметник. Спомням си ледените зимни сутрини, когато нощта още не беше завършила, като млад строителен работник, когато слагах онзи характерен син комбинизон в мръсния фургон, който всъщност обожавах, заради запаленото кюмбе от пазача, завит с родопско одеало в ъгъла. Запомнил съм невероятния студ и течащия си  нос – както на строежите, така и на сергията.  както и това, че най –накрая, в една невероятно снежна сутрин в началото на 1996,  вече на сергията, за първи и последен път  се престраших да помоля една симпатична жена да  наглежда стоката, за да отида до тоалетна. Защото стоката си беше моя отговорност, а останалото, дори минутите за тоалетна не бях го договорил...
  Тогава бях студент в трети курс, объркан от стоварилите ми се отговорности с емоционалното си решение да се предам на собствените чувства, да се оженя и да стана баща. После ме изгониха, за нисък оборот, дали по моя вина или по вина на невероятния студ по онова време, но и през ум не ми е минавало да упрекна работодателя си за нещо. Защото винаги съм бил наясно , че заплатата ми, а и условията, каквито и да са, и на каквито съм се съгласил, са в резултат на тяхното усилие. На шефовете.
По-късно започнах собствен бизнес – сергийка, после втора, трета..., четиринайста. Измъкнах се от най-ужасната мизерия, която сполетява всяка грешка, подобна на моята. Наемах хора, много хора – за сергиите, за счетоводство, за охрана, дори си имах и “борец” на собствено разположение.
А първите си данъци платих през далечната 1999 г. И въпреки тях, през следващите години успявах да се справя, направих първата книжарница, след нея втора, трета ... пета. Бизнесът вървеше и съм се старал  да бъда такъв работодател, че онези, които съм наел да имат повод за добро и искрено отношение към мен. Струва ми се, че съм го постигнал.

Днес продадох бизнеса си.
Защото въпреки думите на Дянков, че кризата е свършила, нещата хич не вървят  и в никакъв случай не са толкова бодряшки, каквито ги описва всяка вечер, например Националната ни телевизия. Днес данъците не са високи, съгласявам се, но при всички останали, известни обстоятелства,  убиват, а аз не мога да се справям.
Това, което направих не беше хич приятно, но упражних своето право на избор, или по-точно казано, нямах избор... Тъжното е, че уволних наред, та чак и себе си. Още по-тъжно е, че ако децата ми поискат съвет за себе си, единственото в което съм сигурен и което бих им казал, е че оттук нататък е моя отговорност, да намерят щастието си, а то не е тук.
А Тотю да събира осигуровки -  това вече, поне в личен план, не ме вълнува. Аз съм от “другата страна”, каквото и да значи, но не се шегувам. Въпрос на оцеляване, а аз искам своето в името на собствените си деца и на техните мечти. А това мое основание е много по-значимо от евентуално някакво, било и  на министъра, било и на държавата, въобще. 
И изобщо – вълнува ли го някого, пък било той и управляващ, че и двете ми дъщери си стягат багажа, за “навън”?
Не!
 А тогава аз от какво да се вълнувам? От дереджето на държавата? От демографската картина или дебелокожието по отношение на чувствителността на Тотю? Или пък от дребнавата игра на синдикатите?
Просто съм длъжен да  осигуря шанс, да се опитам да го направя поне за своите деца, за да им дам възможност за собствен избор. Това, което нашите родители нямаха право да направят, поне ми е останало като възможност. Което всъщност е велика привилегия.
    А за отношението към последните, броя ги три  правителства, чувстото на всеки българин е добре описано в песента на Светльо Витков в изречението "нищо не помня от вчера, обаче ..... ме боли". 
"Нищо не помня" ми се струва акцента, обаче :)
http://www.youtube.com/watch?v=MvVEoCDuBII&feature=related
Аман!

четвъртък, 23 септември 2010 г.

24 срещу 25 септември

            За втори път ми се случва да приветствам решение на Светия Синод на БПЦ.
            Правя го с огромно задоволство, с дълбока надежда и някак с удовлетворение от рядкото единомислие на собствената ми съвест с тази на божиите наместници по родната ми земя. Чувствам се и по-праведен, защото знам, че е обикновено и нормално да  бъде точно така!
            Правя го и със заседналата напоследък мисъл, че точно това е пътя към спасението на онези изоставени деца, чиито 238 другарчета така нелепо и ужасно са загинали (тук). От задушаване, от насилие, от глад, от връзване, от липса на внимание...  Неща, които няма как да се измерват в липса на пари, на институции, на политическа воля, нито пък на далновидност. Мерят се със съвест, с норми, описани в Библията, с мисъл за  възмедието... Защото не институциите и не законите ще са пречката, която бихме съумели да поставим пред тези многобройни смърти. Смърта е ужасяваща, когато е умишлена и неестествена, а в този случаи е точно такава. Умирали са и умират деца!


Toва е Лора, оставена да умре (тук)

          Правя го с надежда, че това ще бъде истинският отговор на шествието на следващия ден. От което не толкова се  плаша, колкото се срамувам. Защото знам, че децата на снимката по-долу са както наша отговорност, така  и наш грях.

Антон Станков, архив news.bg

        Едно мнение в унисон ТУК

неделя, 22 август 2010 г.

Глинените крака на пенсионния модел

             Напоследък все повече се говори за пенсионния модел в България, за вдигане на вноските, за увеличаване на осигурителния стаж, за пенсионната възраст и дискриминацията в това отношение на мъжа спрямо жената, или пък обратно. Неща, които сами по себе си са важни и засягат много хора, но извадени от контекста на по-глобалния въпрос това ли е пенсионния модел, който ще реши проблемите ни, са напълно лишени от смисъл. А моят категоричен отговор е НЕ. Защото съществуващият модел в България, а и в голяма част от страните от Европа е имал смисъл но при съвсем различна демографска картина, а при съществуващата днес и дългогодишната вече, а за това и очевидна, теденция на застаряване на населението, е напълно обречен на провал. Тук държа да отбележа, че някъде в далечната 1998 г., когато се поставиха основите на днешния пенсионен модел, всъщност философията му и стратегиите за развитието му бяха не това, което той предствлява днес и тъй като, по ред причини реформата спря през 2001 г., цената, която ще платим за продължаването й  едва сега ще е много по-солена. Ето защо факта, че у нас осигурителните вноски са едни от най-ниските не бива да ни води в заблуждението, че с вдигането им ще решим проблемите с недостигащите средства за пенсии, без дори да сме се опитали да погледнем от друга, различна от господстващата днес гледна точка за това, пенсионен модел ли имаме в момента или обикновена финансова пирамида с върха надолу. Защото в България имаме малцина работещи, мнозина неработещи и много пенсионери и всяко едно увеличаване на осигурителните вноски е малоумно наказание за първите, което съчетано с минималните осигурителни прагове и минималната заплата, все неща определяни от правителствата, води до три тъжни последствия: „почерняване” на бизнеса, намаляване на дохода на наетите и мизерни пенсии.
           А за да не го обръщам на характерно мрънкане ще си позволя да изложа възгледите си къде и как аз намирам решение на дълбоките проблеми, грозящи пенсиите както на моите родители, така и евентуално моята, някога. Важно е да кажа, че голяма част от изказваното мнение е лично мое становище и по никакъв начин не би трябвало да ангажира политическите субекти на които симпатизирам. Също така е важно това, че смятам че гледната точка на правителствата за възрастта за пенсиониране на хората не трябва да е като тази на госпожите в детската градина и задължителния сън на децата между два и четири следобед. Защото ние не сме деца, а правото да се пенсионираш е точно като правото на труд – въпрос на личен избор. Право е, да знаеш каква ще пенсията ти и откъде ще я получаваш, задължение е да се грижиш за нея и да не хленчиш за по-голяма, отколкото си предвидил през активния си трудов живот.
        Първото ми, според мнозина кощунствено мнение е, че осигурителната тежест е много висока. Такава я прави не толкова делът й измерен в проценти от осигурителния доход, а огромната й неефективност в частта на бюджета на НОИ. За пример привеждам бюджета за 2010 г., където като приходи от осигурителни вноски са заложени 3 523 783 хил.лв. при средна осигурителна тежест за различните видове категории труд от 30%. В същото време, разходите само за пенсии на НОИ са около 7 135 011, т.е. 42% от всички приходи в държавния бюджет за тази година (преди актуализацията), като недостигащите му средства се предоставят от централния/републиканския бюджет. От това е очевидно, че дори и при двойно увеличаване на осигуровките за пенсии и при евентуална пълната им събираемост, бюджетът на НОИ така и не би могъл сам да финансира изплащането на пенсии, а да не говорим за възможността му да трупа финансов резерв за бъдещи плащания, при неблагоприятната демографска картина в страната. От което правя логичния извод, че дори безкрайно увеличаване на осигурителния стаж, 60 процентни осигуровки, съчетано със същия пенсионен модел води до мизерстващи пенсионери както днес, така и след петдесет години, и изнемогващи работещи.
       Но в модела, възприет през 1999 г. има едно съществено звено, което упорито се пренебрегва вече от две правителства, а именно – вторият стълб от общо тристълбовата ни пенсионна система. В момента в този втори стълб – ДЗПО, вноската от работещите, родени след 1960 г., възлиза на 5%. Това, подчертавам са вноски, които всеки осигуряващ се сам определя в кой частен фонд да внася и натрупването там е по лични сметки, достъпни за проверка по всяко време. Но поради малкият дял от общите осигуровки там, тежестта на средствата от втория стълб в бъдещите пенсии ще е около 15 %, което намирам за крайно недостатъчно. Очевидна е необходимостта да се върви към схема, при която вноската на тези, например родени след 1970г. в ДЗПО да се увеличи от 5 на 10%, при поне същото намаление на парите за първия стълб, на родените след 1980 г. – 15 % и т.н., докато делът на първия стълб в бъдещата пенсия не надхвърля половината от нея.
         Второто ми предложение е в резултат на първото. Може би е крайно в очите на мнозина, но е такова защото е очевидно че натискът върху републиканския бюджет, макар и в относително краткросрочен план, ще се увеличава по отношение на ролята му в дела на пенсиите за около двадесет години. Важното е, че това може добре да се планира и е цената за една жизнена пенсионна система утре, за тези, които работят сега. Това, което ми се струва за удачно за запълване на зейналата дупка в бюджета ще го оприлича, като на избор между две алтернативи – едната е увеличаването на осигурителните вноски, неразумността на което се опитах да покажа по-горе, а другата е вдигането на някой косвен данък, например на данъка върху добавената стойност. Посочвам него, защото от този данък се формира повече от половината от данъчите постъпления, както в тазгодишния бюджет, така и в предишните. Характерната му особеност да се заплаща само от крайния потребител го прави щадящ за бизнеса, но натоварващ за потребителя. От друга страна привлекателността на ДДС намирам в това, защото го плащаме първо всички ние, когато сме просто клиенти и когато можем да си позволим някаква покупка; второ, защото заможните плащат повече, чрез по-голямите си разходи за по-скъпи стоки и услуги, а бедните – по-малко; и трето, но много важно – понеже във формирането му участваме всички седем милиона българи, а това означава, че за разлика от осигурителните вноски, увеличаването на ДДС може да е минимално, но със същия ефект.
        Всъщност, по отношение на увеличаване на вноските в ДЗПО има и много други подобни мнения, както и по отношение на достигнатия предел на осигурителното бреме, но не виждам някой да предлага откъде ще идват парите за пенсиите на сегашните пенсионери, а и утрешните. А ако има някое по-добро решение от вдигането на ДДС, с радост бих го приел.

четвъртък, 19 август 2010 г.

По действителен случай

   Сюжет:
1. Развита демокрация.
2. Доста след началото на 21-ви век.
3. Идват цигани.
4. Демокрацията нещо не сработва и дават на циганите по триста евро, еднопосочен билет, и айде... откъдето дошли, че “не можем ви берем гейлето”.
 
Размисли:
    Добре де, ама циганите са си нашенски, а и ние уж сме в Европа, т.е. европейци са. И сега, като пристигнат пак тук тия , ние по-умни ли сме от французите, та да се справим? А ако вземем, че се опитаме да проверим, по френски маниер, законни ли са колибите им? Или пък, ако задълбаем по-надълбоко, работили ли са нещо в последните три месеца?   И понеже е все “НЕ”, що ли не ги върнем, с по триста лева (обаче!) и пак с безплатен билет, там, откъдето са ни ги изпратили? На специалното внимание и грижи на евродепутатката Елс де Гроен, например. Все пак, да не забравяме, че тече Десетилетието на ромското включване.

    Тя и г-жа Бардо ревеше за мечките ни , но я да пробва днес един къмпинг в Родопите! За една седмица само!
     Гарантирам й среща или с гладна мечка, или с цигани, може и  циганин с мечка, двамата гладни, а и от трите случая ще има дълбок спомен за цял живот.

 Извод:
  Повече да не ми навират в очите и ушите как било в Европа!